culturespace.bg
Нарочно забавих тази статия. Да отмине пушилката, да се уталожи димът. И очакванията (доста наивни) за „Оскар“ на Мария Бакалова с целия ажиотаж около неясно-с-какво впечатляващата ѝ роля в „Борат 2“.
Тазгодишната церемония по връчването на „Оскарите“ беше изненадващо скучна и незабележима. Какво се случи с престижната награда, за която всяка церемония през предходните години се превръщаше в събитие в света на киното? Руският писател и филмов критик Платон Беседин отговаря на този въпрос в авторовата колона за PolitNavigator.
Знаете ли, че се състоя церемонията по връчването на „Оскарите“? Да, да, преди дни. Чували ли сте? Или 93-етите „Оскари“ минаха покрай вас?
И все пак трябва да признаете, че награждаването изобщо не прозвуча. Междувременно имаше времена, когато наградата беше изложена по рафтовете, както се казва, изучаваше се под микроскоп – и се критикуваше, и се кореше, и предизвикваше възхищение. А тази година всичко се случи изключително скучно и предсказуемо. И към това всъщност вървяха нещата поначало.
Основният проблем с „Оскарите“ през последните години е, че наградата идва без изненади. Тук печелят само онези, които следват всички писани и неписани канони – преди всичко от гледна точка на джендър-расовите истории. С тези произведения може да вземете междинна премия – и да стигнете до „Оскар“, чийто успех е предварително ясен за всички. Живеете скучно, господа кинотворци!
Франсис Маскдорманд във филма "Земя на номади"
Церемонията, която се състоя на другия ден след тайното гласуване за наградите, първоначално беше замислена като камерна.
Тя беше преместена от помпозната зала в сградата на станцията в Лос Анджелис. На Стивън Содърбърг бе поверено да ръководи действието – и той искаше да се хареса. В същото време обаче правеше всичко в доста тихи, приглушени тонове. Което позволи на вездесъщия Арнолд Шварценегер да заяви: „Това беше най-досадната церемония в историята!“. Железният Арни е отчасти прав, но отчасти греши.
Фокусът е, че „Оскарът“ ни приучи към стойността и значението не на киното, а на близка до киното тема. Преувеличавам: филм за афро-американски гей с ХИВ, който има транссексуални приятелки, които се борят за правата на потиснатите малцинства, със сигурност ще получи наградата. И ако всички малцинства вече са наградени, тогава може да се отбележи любовната история на мъж и земноводно.
Това не се случи през 2021 година. Е, или почти не се е случи. Защото, разбира се, се опитаха да запазят равновесието между половете и расите, доколкото е възможно - онова, което се именува с подходящата дума diversity (разнообразие – бел.прев.). Обяснява например наградата за най-добър актьор в поддържаща роля за британеца Даниел Калуя. Той изигра лидера на чикагската организация „Черните пантери“, която е изключително актуална в контекста на разцвета на движението „Животът на черните има значение“.
Трудно е обаче да се спори с наградите, които бяха връчени. поне от това, което видяхме. Наградата за най-добър актьор получи 83-годишният Антъни Хопкинс, който изигра брилянтна (макар и не без преувеличение) роля в доста класическия филм „Баща“. Не пропускайте да го гледате – актьори като Хопкинс със сигурност няма да се появят скоро.
И основният триумф е филмът „Земята на номадите“. Ето между другото мощен изход за жени. Режисьор на филма е корейката Клои Жао. И тя е първата азиатка и втората жена, получила „Оскар“ за най-добър режисьор. Главната роля беше изиграна от Франсис Макдорманд. Обикновено тя обича този натюрел – веднага ни подсеща за отличния филм „Три билборда в края на града“.
За „Земя на номадите“ е важно да се отбележи, че лентата е много национална и панорамна. Тези две думи, струва ми се, са най-точните тук. Трудно е да гледате този филм на MacBook – най-добре е да отидете на кино за епичните панорамни кадри. Ако го направите, ще се запознаете с живота, както се казва, на „дълбоката“ Америка. Няма да преразказвам – вижте го.
Руското кино на „Оскарите“, както обикновено, остана извън номинациите. „Скъпи другари!“ – лентата на Андрей Кончаловски, не стигна до финалната фаза. Наградата отиде в датския филм „Още по едно“ на Томас Уинтенберг. Този филм, по мое мнение, е донякъде надценен, дори и да диша въздуха на руската класика и Киркегор, но актьорската работа несъмнено заслужава голямо внимание. И двойствеността на филма е доста добре постигната.
Триумфът на Netflix също не се състоя на тези „Оскари“. Пророкува се дълго, дълго – твърдяха, че филмите под наем ще отстъпят място на стрийминг платформите. И очаквахме това още по-рано, но „Ирландецът“ на Скорсезе, създаден от Netflix, не събра награди – и този път триумфът беше отменен.
Като цяло настоящите „Оскари“ бяха реверанс – въпреки всичките многобройни корекции и поправки – към едно доста класическо кино. И с това може би се оказаха не особено интересни.
Това всъщност е голям проблем, диагностицирането на факта, че зрителят вече не очаква от „Оскарите“ адекватен анализ на кинематографичния процес, а социокултурен шок, прояви на войнствени тенденции, които ще бъдат декларирани чрез премиум филми. В този случай киното като изкуство изчезва на заден план, а политиката и кинополитиката се появяват на първия ред като най-добрият начин за програмиране на масите.
Е, тази година наистина нищо не се случи. Но е рано да се радваме. Покоят преди буря е клише, но в този случай е много, много подходящо.
Превод от руски: Георги ВЕНИН
|
