Легендарни мечове, оставили следа в историята

culturespace.bg Мечът през цялата си история е бил оръжието на благородството. Воините смятали своите остриета за истински другари в битка и не можели да си позволят да ги загубят в бой, защото боецът би се жигосал със срам. Но самите мечове не са оставали без слава – отделните остриета имат свои имена, история и дори са надарени с магически свойства. Въпреки това, с каквито и легенди да е осенено такова оръжие, понякога самото му име е карало враговете да бягат. МЕЧЪТ В КАМЪКА Повечето от нас познават легендата за крал Артур поне в общи линии, особено по отношение на епизода с меча в камъка. Но не всеки знае, че въпреки литературната обработка на тази история, тя е доста вероятно базирана на реални събития. Те обаче се случват много по-късно от предполагаемото време на управление на легендарния крал. Говорим за острие, забито в истински каменен блок. Намира се на територията на италианския параклис „Монте Сиепи“. Както предполагат изследователите, острието е било собственост на тосканския рицар Галиано Гуидоти, живял през XII век. Както гласи литературната легенда, Гуидоти водел много несериозен начин на живот, така че когато Архангел Михаил му се явил с призив да поеме по праведния път и да стане монах, рицарят се засмял и казал, че ще направи това само ако Михаил разреже камъка. Но архангелът извършил чудо – острието безпроблемно влязло в камъка и шокираният Галиано наистина поел по пътя на поправянето. Разбира се, сюжетът на легендата няма нищо общо с реалността, само дето съвременният радиовъглероден анализ потвърди, че възрастта на меча съвпада с живота на рицаря Гуидоти. „КУСАНАГИ-НО-ЦУРУГИ“ „Кусанаги-но-цуруги“ е митичен меч, който отдавна е смятан за символ на властта на японските императори. Технически, това острие има две имена, чиито преводи са много поетични – „меч, който коси трева“ и „меч, който събира облаците от рая“. Японският епос казва, че мечът е намерен от бога на вятъра Сусаноо в тялото на убития от него осемглав дракон. Сусаноо дава острието на сестра си, богинята на слънцето Аматерасу, по-късно той преминава в ръцете на нейния внук Ниниги, който в крайна сметка се оказва у първия император на Страната на изгряващото слънце. Има много малко информация за меча, тъй като японското правителство не го излага публично, а по-скоро се опитва да го скрие от любопитни очи. Дори по време на коронациите на нов император мечът е изнасян увит в плат. Предполагаемото място на съхранението му е шинтоисткото светилище „Ацута“, разположено в град Нагоя. Единственият владетел на Япония, който публично обяви съществуването на меча, беше император Хирохито. Според информацията, абдикирайки от трона след поражението във Втората световна война, той призовава служителите на храма да се грижат за меча, независимо от всичко. „ДЮРАНДАЛ“ Параклисът „Нотр Дам“, разположен в град Рокамадур (Франция), е известен не само с името, подобно на парижкия си аналог, но и с изключителна реликва. Работата е там, че от стената на сградата стърчи меч, който според легендата е принадлежал на легендарния Роланд, героя на средновековната епическа творба, който действително е съществувал. Както гласи легендата, Роланд хвърлил магическото си острие, докато защитавал параклиса от врагове, а мечът останал в стената. Монасите популяризират този мит и мечът в стената става място за поклонение. Но историците бързо опровергаха красивата легенда: например те твърдят, че не известният меч Дюрандал, с който Роланд се бори с враговете си, се е заклещил в параклиса. В края на краищата известният рицар на Карл Велики загива на 15 август 778 г. в битка с баските в дефилето Ронсевал, а първите сведения за Дюрандал се появяват едва в средата на XII век, почти едновременно с „Песента на Роланд“. Интересен факт: днес в параклиса няма меч – през 2011 г. той е изваден от стената и пренесен в Парижкия музей на Средновековието. КРЪВОЖАДНИТЕ ОСТРИЕТА НА МУРАМАСА Мурамаса е истински исторически персонаж, който е бил японски майстор на меча и ковач, живял през XVI век. Легендата разказва, че Мурамаса се обърнал към боговете, за да надарят остриетата му с кръвожадност и ужасна сила. Боговете, от уважение към неговото умение, изпълнили молитвата и поставили във всяко острие демони на унищожението на всичко живо. Освен това японците вярват, че мечовете „Мурамаса“ са прокълнати и подлудяват собствениците си, превръщат ги в убийци. В един момент лошата слава на мечовете се разпространява така, че правителството решава да унищожи повечето от тях. Честно казано, трябва да се изясни, че школата „Мурамаса“ е цяла династия оръжейници, продължила около век, така че историята с „демоничния дух на кръвожадността“, затворен в мечове, е просто легенда. Но в действителност се оказва, че легендарната следа не е единствената им отличителна черта: мечовете били наистина много остри и най-добрите воини често ги предпочитали. „ХОНДЖО МАСАМУНЕ“ Мечовете на майстора Масамуне, според японския епос, са точно обратното на мечовете на Мурамаса, защото даряват своите собственици с чувство за спокойствие и мъдрост. Масамуне предхожда школата на оръжейниците Мурамаса с около два века и неговите остриета са наистина уникални. Вярно е, че тайната на тяхната сила все още е неизвестна и дори най-новите технологии и методи на изследване не помагат да се разкрие. Днес остриетата на майстора, оцелели до днес, са сред националните съкровища на Страната на изгряващото слънце и са внимателно защитени от държавата. И най-добрият от тях, „Хонджо Масамуне“, беше предаден на американския войник Коулди Баймор след поражението на Япония през Втората световна война и днес местонахождението му не може да бъде установено. Опитите на японското правителство да го открие засега не дават резултат. „ЖУАЙОЗ“ Острието „Joyeuse“ (от фр. joyeuse – „радостен“), според легендата, е собственост на основателя на Свещената Римска империя Карл Велики. Легендата гласи, че той можел да променя цвета на острието до тридесет пъти на ден и бил по-ярък от Слънцето. Вярно е, че днес има два меча, за които се предполага, че са принадлежали на известния монарх. Първият дълго е бил използван като коронационен меч на френските крале и сега се пази в Лувъра, а споровете за истинския му собственик все още не спират. Но радиовъглеродният анализ доказа, че оцелелият фрагмент от меча, изложен в Лувъра, е създаден приблизително между X и XI век, тоест след смъртта на Карл Велики. Второто хладно оръжие, което може да е принадлежало на легендарния крал, е т.нар. сабя на Карл Велики. Сега острието се намира в един от музеите във Виена. Времето на създаването му не е установено със сигурност, но повечето изследователи признават, че наистина е могло да принадлежи на Карл и вероятно е било заловено като трофей по време на една от кампаниите му в Източна Европа. МЕЧЪТ НА СВЕТИ ПЕТЪР В експозицията на музея на полския град Познан има меч, който може да е притежавал апостол Петър. Според легендата тъкмо той отрязва ухото на слугата на първосвещеника по време на ареста на Иисус Христос в Гетсиманската градина. Острието е донесено в Полша от епископ Йордан през 968 г. и той се опитва да увери всички, че е принадлежало на библейския апостол. Почитателите на тази легенда смятат, че мечът е изкован в началото на I век сл.Хр. в източните провинции на Римската империя. Но повечето изследователи са убедени, че оръжието е направено много по-късно от събитията, посочени в Библията. Това се потвърждава от анализа на метала, от който е изкован мечът. А и мечовете тип фалшион просто не са били в употреба по времето на апостолите, защото се появяват едва през XI век. МЕЧЪТ НА УОЛЪС Шотландският командир сър Уилям Уолъс повежда сънародниците си в борбата за независимост от Англия, а след победата в битката при Стърлинг Бридж направи символичен акт – обвива дръжката на меча си с кожата на ковчежника Хю де Кресингам – предател, който събира данъци за британците. След известно време крал Джеймз IV Шотландски заповядва мечът да бъде реставриран. По това време той вече е смятан за национално богатство. Разбира се, днес не е възможно да се потвърди легендата за меча на сър Уилям. Но много изследователи признават, че това наистина може да се е случило. Противниците на кръвожадната легенда пък са сигурни, че е измислена от британците, за да отприщи представата за кръвожадно чудовище върху образа на бореца за независимостта на Шотландия. МЕЧЪТ НА ГОУЦЗЯН През 1965 г., по време на разкопките на една от древните китайски гробници, археолозите откриват меч, който нито влагата, нито многото години затвор не са успели да увредят. По острието няма нито петънце ръжда, а един от историците дори си порязва пръста, докато проверява остротата лезвието. Проучването на находката дава невероятни резултати: острието е на по-малко от 2,5 хиляди години. Според най-популярната легенда мечът е принадлежал на уанга (владетеля) на кралство Юе през Пролетния и Есенния период, Гоуцзян. Изследователите смятат, че тъкмо за този меч е имало информация в изгубения труд за историята на кралството. Ключът към отличното състояние на острието е изкуството на древните китайски оръжейници: острието е направено от неръждаема сплав, изобретена от тях, а ножницата на това оръжие приляга толкова плътно към острието, че достъпът на въздух до него е почти напълно блокиран. СЕДМОКЛОНЕН МЕЧ Това острие, необичайно по своя дизайн, е намерено през 1945 г. на територията на шинтоисткото светилище „Исоноками“ (японския град Тенри). Мечът е твърде различен от другите аналози, произведени в Страната на изгряващото слънце. На първо място, това се отнася до сложната форма на острието – тя е усложнена от шест оригинални „разклонения“, а седмото е върхът на острието. Външният му вид му дава името – „Нанатасуя-но-начи“, което на японски означава „меч със седем разклонения“. Преди откриването си мечът е бил в абсолютно неподходящи условия. Но върху острието все още е запазен надписът, според който владетелят на Корея е донесъл това оръжие като подарък на един от китайските императори. Изследването на меча показа, че той може да бъде артефакт от добре известна легенда, тъй като предполагаемото време на производството му съвпада със събитията, описани в „Нихон шоки“, там също се помни светилището „Исоноками“, където реликвата е пролежала повече от 1500 години, докато бъде открита.