Георги ВЕНИН
Днес е денят на едно велико българско Рождество, свидно за всеки българин.
Уж просто на белия свят се пръква поредният отрок на Иван Кунчев и Гина Караиванова, които дават живот на още двама синове и две щерки.
Колко битово и обикновено звучи, така описана, тази дата!
Но без раждането на Васил Кунчев нямаше да го има раждането на Апостола Левски. А то значи – раждането на българската голгота към свободата!
Така 18 юли е първата брънка от възшествието, което изходи пеш Дяконът на Отечеството, геният на неканоничната българска святост!
Да, днес е денят, в който България дава на света един Апостол. Неговото появяване е Рождество на надеждата.
Без раждане няма живот.
Без достоен живот няма безсмъртие.
Левски попива свободолюбието и издръжливостта си от своята майка.
Ето доказателство. На 29 юни 1869 г. попадат на следите му. Хващат майка му при най-малката ѝ сестра Мария Фурнаджиева. Турците измъчват Гина да издаде сина си, като я завързват за кофата и я пускат в герана на Фурнаджиеви. Заплашват, че ще прережат въжето, ако не изкаже къде е Васил. Тя остава твърда. За наказание я затварят за една нощ в дома на поп Христо Марков. С риск, вечерта Левски я посещава, успокоява я и заминава за Калофер.
Ваклуш Толев нарича Левски „иконата на българската свобода“. И добавя: „Той свещенодейства само пред един олтар – народа; дава на людете само едно причастие – революцията; обрича и дава само една жертва – себе си!
Той е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!
Левски е нашето, българското, свето причастие. Жертвата и саможертвата.
И макар че свеждаме по-ниско глави пред бесилото му, и макар първият му паметник да е вдигнат на лобното му място, а не в родното му Карлово, не неизбежният край му дава величие, а величието на неговото дело му отрежда достоен край.
Но да нададем ухо за онова, което думат за Апостола неговите другари, познайници, очевидци.
Никола Обретенов:
„Левски бе среден ръст, пъргав и смел, с бистър и разсъдлив ум, с желязна воля и постоянство; вънкашно той имаше нежни черти, живи очи и си тананикаше някоя народна песен. Шега у него нямаше. В обноските си към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занимаваше с клюки, не употребяваше никакви спиртни напитки, не пушеше, пиеше само чай. Не обичаше лукса, но всякога биваше, макар и скромно, спретнато и прилично облечен. Без работа никога не стоеше, никога не се хвалеше… Не беше словоохотлив, но когато се увлечеше да говори по народните работи, беше толкова красноречив, щото обайваше слушателите си. Презираше онези, които водят разпуснат живот, сам той беше много запазен, дори не знаеше да псува.“
Иван Абаджията помни до смъртта си завета на Апостола: „Никому не бива да се надяваме! Ако не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме свобода“.
И самият Левски го потвърждава:
„… Ний, дейците, сме си посветили живота на отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега – правило се е, захващало се е, трябва да се съветуваме един други и да се слушаме; да избегваме даже и най-малка гордост. Да не присвояваме на себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение“.
След Освобождението Иванчо Хаджипенчович с нечуван цинизъм произнася пред строящия се паметник на Апостола в София: „Ба, по тогавашному ние осъдихме един нехранимайко, който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата, а по сегашному излиза, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на България“.
Не е ли днес същото! Гледната точка преобръща преценките. За едни – Апостол; за други – Демон…
Предавали са го по време на комитетските му хождения. А след залавянето му кàта ден по трима-четирима негови сподвижници са чукали на каймаканските порти. Удряли са чела òземи и са вопили: „Издавам го, за да ми се присвои званието доносник!!“. Сред тях – и даскал Пиво от Сопот, братовчед на Левски, че и възпетият от Ботйов Петко Страшника…
Самопризналите се 58 „бунтовници“ Левски нарича „магарета, които после ще се пъчат като големи мъже…“. (От 62 разпитани на процеса срещу Апостола само четирима не го предават.)
Историята доказа, че възгледите на Левски са били единствено правилните. Неговата стратегия се оказва печеливша, макар самият той да не доживява нейното тържество. Мрежата от комитети, създадена от него, се запазва почти непокътната дори след погрома от предателствата на Димитър Общи и залавянето на самия Левски. Тъкмо тези комитети вдигат Априлското въстание и след него, въпреки разгрома и зверствата, по-скоро тъкмо заради тях, се стига до Руско-турската освободителна война.
***
Както вярата в Богочовека, така и вярата в Левски не бива да е упование за индулгенция, защото така е твърде евтина. Напротив, никаква истина, па била тя петънце връз измислените ни представи, не бива да покътва вярата ни. Тогава тя е истинска, тогава тя е твърд.
Иисус Христос не слезе на Земята за светците, а за унижените и оскърбените, за прокажените, онеправданите, бедните, недолюбваните. Що за християни сме ние, щом можем да обичаме само каноничните праведници! И затова превръщаме и Левски, и Иисус в стерилни мумии приживе. Нека обичаме Левски такъв, какъвто е. Той е свят с любовта си към България, при пълното съзнание, че народът, който населява нейната територия, е още неук, боязнен и не съвсем читав. Но кой народ в света е безгрешен до святост! Никой. А родината се обича въпреки това, тя се обича като майката. Или, както е казал Сенека: не защото е велика, а защото е своя.
И ако без ирония перифразираме четири угодливи стиха на Маяковски: когато кажем Левски – разбираме България; когато кажем България – разбираме Левски. Затова, когато хулите или ругаете Левски, знайте, че с това хулите и ругаете България. И се запрете. Запрете се и сторете дълбок поклон пред паметта за величието на най-големия българин и българолюбец.
Затова е естествено народното тежнение да бъде Левски канонизиран. Ала не бива. Защото тогава ще го заклещим в милозливата безметежност на църковната праведност и ще му отнемем широтата и шареността. Ще оградим с иконни синори необятността му.
Вместо да се отдаваме на съзерцателно и пасивно идолопоклонство, нека изразим почитта си към Големия Карловец, като запретнем ръкави да въплътим неговите идеали. Защото, както е казал той, „да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили“.
А, уви, има и друга, модерна и „модна“, причина да бъдем по-обрани във възхваляването на когото и да било: злоупотребата със святи символи, преувеличенията и непремерените хвалебствия, „насипното“ раздаване на лаврови венци...
Но дали, когато иде реч за Апостола, не четем само „добрите новини“? Знаем ли цялата истина за голготския му Път до безсмъртието?
Понеже ето – макар и левент, строен и с яко телосложение, Левски не е бил от най-здравите. При Втората българска легия му правят операция от апандисит или от спукана язва, лошо го зашиват и цял живот огромната скалпелна рана гнои и той я маже с мехлеми, да уталожи болката. Това вероятно е причината да не се запише в четата на Хаджи Димитър. В тефтерчето му има лекове за „клинов човек“, сиреч за човек със сърдечни болежки – той ги е имал. Когато го залавят, Апостола е вече доста изтощен, похабен; а е само на 36.
Напразно и погрешно натъртват, че бил неук. Младият Васил Кунчев е намерявал да учи висше образование, затова след Стара Загора довършва четвърти гимназиален клас в Пловдив. Можел е спокойно да стане митрополит: предстояло е създаването на Българската екзархия и вуйчо му владика е бил негов опекун.
Но той не ламти за постове, а само за избавлението на родината си.
И под божието око няма антагонизъм в неговия житейски избор. Та нали, пак според Ваклуш, вътрешната страна на монашеството е да се узрее за жертва…! Левски е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!
Защото религията на поробения е свободата!
***
Първият биограф на Левски е Георги Яковлев Кирков. Той написва книгата си „Василъ Левский (Диаконът). Черти от живота, деятелъностъта и трагическата му кончина“ през 1882 г., само девет години след парастаса на Апостола. Биографията Кирков пише само за час. Не слага името си като автор на титулната страница. Бил е невероятно скромен. Книжката излиза на 20 март, а на другия ден софиянци извършват панихида в памет на Левски. Кирков раздава безплатно книжката на събралите се ученици и студенти, без да споменава, че е негово дело.
Георги Яковлев Кирков е математик. Той държи на точността, а биографията на Левски, съчинена по-късно от Стоян Заимов, е пълна с измислици. Захарий Стоянов следва примера на Кирков; той дори „открадва“ заглавието от Кирков. Захарий-Стояновата биография на Апостола носи същото заглавие.
***
Духът на Левски вечно ще кръжи над нас. Защото е казал: „Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму…“.
|
