Лобното място на Гоце Делчев – вълнение, преклонение, история българска

Траян ДИМИТРОВ Малко имена в българската история носят такъв славен ореол като името на македонския комита Гоце Делчев, родом от Кукуш, Егейска Македония. И днес той е почитан като един от най-великите българи и името му намира място във вечния пантеон на всички онези български синове, за които България бе най-святото и техният живот бе даден в жертва на нея и нейната свобода. По примера на Левски, Гоце Делчев с непримирим дух и желязна воля, от къща на къща, от село на село, повежда поробения български народ в Македония в борбата му за свобода. За жалост той не взима участие в Илинденско-Преображенското въстание, но без него то не би се осъществило. Гоце Делчев намира смъртта си на 4 май 1903 г., край с. Баница, Серско, в бой с турския поробител. Поетът Пейо Яворов, който е бил в четата на Гоце Делчев, посвещава книга на големия революционер. Във финалната ѝ глава със силата на поетичното си слово той пише: „Почти едновременно с Гоце биват убити още шестима, в това число и Гущанов. Останалите живи влазят в една плевня, отдето след цял ден сражение се измъкват незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена. Петнадесет часа – спомня си г. Хаджидимов – турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата... Защото осиротяваше цял народ“. Тленните останки на войводата първоначално са погребани точно там, в общ гроб. По-късно костите му са върнати в България, след което са предадени на Р.С. Македония. Турците изпращат останките на Делчев и Димитър Гущанов в Сяр, където са разпознати от местната власт. След това те са погребани в общ гроб в село Баница. Още през 1906 г. Михаил Чаков и ТаскатаСерски прибират костите му под светия престол на църквата в с. Баница, където те престояват до 1917 г. Историята твърди, че те разкопават гроба и първоначално вземат черепа и костите на ръцете и краката. Впоследствие свещеникът към църквата изравя и торса и го добавя към останалите кости. Сандъчето с тленните останки на войводата се запазило, въпреки че църквата е била опожарена. Михаил Чаков взема тленните останки със себе си в София. В дома на Чаков са поставени при иконата и при едно денонощно горящо кандило, там те престояват до 1923 г. През август същата година са изнесени тържествено и са оставени за поклонение в църквата “Св. Неделя”, а на 12 август са съхранени на тавана на храма заедно с костите на Георги Раковски. Няколко месеца по-късно са пренесени в канцеларията на дружество „Илинден“. До 7 октомври 1946 г. те се съхраняват в Македонския дом на ул. „Пиротска” №5, където се пазят в урна от Илинденската организация. Но не било писано духът на Гоце да намери покой и тук. След 9 септември 1944 година България сменя политиката си по македонския въпрос и под натиск от Югославия и СССР предава костите на Гоце Делчев на Скопие. Новото българско комунистическо правителство отговаря положително на искането на току-що създадената в Югославия на антибългарска основа Народна република Македония за предаване на костите на Гоце Делчев. В продължение на няколко дена саркофагът с тленните му останки преминава за последен път през Пиринския край, където той броди с четата си. Така костите на войводата са приети в Македония и са препогребани в каменен саркофаг в двора на църквата „Свети Спас“, където са и днес. По време на Втората световна война гробът на Гоце Делчев, който тогава попада на територията на Царство България, е възстановен. На 3 май 1943 г. върху общ гроб в покрайнините на село Баница видни български общественици, заедно със сестрите на Гоце – Ружа, Велика и Елена, както и техните потомци, поставят бяла мраморна плоча с надпис: „В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония към майката родина България и за вечен спомен на поколенията: Гоце Делчев от гр. Кукуш, апостол и войвода; Димитър Гущанов от с. Крушово, войвода; Стефан Духов от с. Търлис, четник; Стоян Захариев от с. Баница, революционер; Димитър Палянков от с. Броди, революционер. Заветът им бе – Свобода или смърт!“. Аз съм посещавал саркофага на Гоце Делчев в църквата „Свети Спас“, но никога не бях ходил на неговото лобно място. Така за 120-годишнината реших с мои приятели и съмишленици да отидем и да отдадем почит на „македонския Левски“. За жалост паметната плоча всяка година се чупи и всяка година се поставя отново. Това се случва в Гърция, членка на ЕС, през 2023 г. – време, през което етническата омраза би трябвало да е загърбена и всички да живеят в мир и разбирателство. Да, ама не. Точно заради терора от страна на гръцките власти, ние решихме да не пътуваме точно на датата 4 май, а няколко дена по-късно. И не съжалихме за това си решение. Всеки, който се е пробвал да отиде до лобното място на войводата е бил пресрещнат от гръцка полиция, отведен в Сяр за справка на документите и после ескортиран до границата без никакво обяснение. Толкова за демокрацията и правото да си почитаме героите погребани в една съседна нам уж европейска държава. Така, когато ние тръгнахме 20-ина човека още на границата се разделихме през няколко коли, за да не бием на очи, венецът и плочата бяха скрити поотделно, за да не се усетят къде и за какво отиваме. Чувствахме се не като българи, а като част на ИДИЛ. За щастие на границата всичко мина безпроблемно. Преди да отидем в с. Баница се отбихме в едно друго село на около 5км, където все още имаше население. На нашият поздрав от ‚Добър ден“ се отговори на чист български „Здравейте, добър да е“. Местните всички до един говореха български език. За щастие въпреки всички опити на гръцките власти да заличат следата от българското в Егейска Македония, то българският дух се оказа несломим и се е запазил на места. Когато стигнахме до мястото, където някъде е било с. Баница, ни посрещна трагична гледка. Камбанарията на някогашната църква се извисяваше самотно сред руините на селото. Все още можеше да се различи къде са били къщите и откъде са минавали улиците. Но тишината…! Тя беше убийствена и проникваше в нас. Все едно самите македонски дейци ни обвиняваха мълчаливо от небето, че сме изоставили местното българско население и сме забравили заветите им. Очаквано и плочата не беше там, но отлично си личеше, че е откъртена. На същото място ние поставихме новата, поднесохме венци, запалихме свещи в памет на загиналите и помълчахме минута. Но тягостната тишина продължи да ни смачква. Дългът ни не бе изкупен напълно. Може би не е нужно само шепата ентусиасти, а цялата българска държава да се пробуди, за да защити българите не само там, а в Р.С. Македония и Сърбия. Тогава може би гората отново ще зашуми и Пирин ще запее бунтовната песен на загиналите български синове. Ние сме продължители на святото им дело и сме длъжни да доведем борбата докрай! Да живее свободна Македония! Поклон пред героите!