Георги ВЕНИН
НАЛОЖИТЕЛНО ПРЕДИСЛОВИЕ
За Христо Ботйов трябва да се пише по ботйовски.
Вместо това ни налагат в парадни речи да прошнуроваме „ясни, силни послания, разбираеми за учениците“ – сиреч честването му да се сведе до казионно училищно тържество.
Политиканстването е не просто лъжа, то извращава цялата нация. Всички вече знаят, че Ботйов е убит от свои, но това не бивало да се изрича на глас. Нямало как да се каже, че с михлюзестото си, материалистично и егоцентрично поведение ката ден го предаваме. Че турски чобанин харизва две животни на четата и предупреждава момчетата за идещата потеря, а български овчар им взима париците и ги издава… И пр. Някои културтрегери и „народни водачи“ си представят, че най-висшата почит към Ботйов ще е не да сведем, а да заровим глави като щрауси… в пръстта на Вола.
Парадоксът е, че искаме да се съизмерваме с Ботйов, но с един кастриран, прецеден през клишетни представи Ботйов, щампосан: „поет-революционер, загинал за свободата на отечеството“ и т.н.
„Опорните точки“ за Ботйов, които началствата ни предписват, се свеждат до една пошла, фанфарна, лозунгаджийска патетика. Те не разумяват, че Ботйов е озарен отвътре, но външно, като проявление, е тъмна стихия. Той не си пада по хвалебните дитирамби. Пише: „А вий, вий сте идиоти!“ и „… сърце зло, в злоба обвито“ (най-„черният“ стих в цялата българска поезия!!)! Той няма нищо общо с букварните, стерилизирани и блудкави портретувания за ширпотреба.
Но никой от тези чистофайници на историографията не иска да се чертаят успоредици с днешния ден.
Словата за Ботйов не бива да са балсам (или балсамация), да дрънчат на кухо, та „да карат младите да се чувстват горди, че са потомци на Ботйов“. Де са тези „потомци на Ботйов“! Дрогиращи се, неграмотни, нехайни, разглезени, чийто идеал са айфонът, всепозволеността, безхаберието и колата (и с двете ударения)? Не може да си наследник на Ботйов само защото си българин по националност като него. Трябва да си (с) дух като неговия!
Само че „дипломат-езиковедите“ явно не са чели Ботйов. И изобщо не смислят, че той е цялостен – и когато люби, и когато мрази. Затварят си очите пред факта, че всичките ни възрожденци са пустосвали глупостта и незрялостта на народа.
Но най-страшното е, че тази боязън редактира самия Ботйов. Не позволява да се цитира „Народът – вчера, днес, утре“… за да не се обидят поповете и… комшиите (!?), които публицистът попържа – и против които залага и дава младия си живот!! Геополитическото шубе е голям страх, а днешните български държавници (или държанки?) се страхуват и от сенките си.
И ни притискат да пресяваме Ботйовите мисли през собственото им нискочелие!
Нека не го поругаваме – така поругаваме себе си.
***
По новостилния календар днес е денят на едно двойно рождество: на нашия бог, слязъл като човек сред човеците, и на един българин, устремен към човекобожието. Ако земният човешки живот беше безконечен, днес Христо Ботйов щеше да навърши 171 години. Но освен живот земен, има и друг един Живот, изтъкан от завети, небесна тяга, подвиг и себежертва, който е вековечен и няма край. Малцина са го постигали и Ботйов е между тях. Затова е безсмъртен и след смъртта си. И винаги ще бъде. Докато я има България.
Навярно да се родиш в такъв свят ден, е съдбовен знак за висша предопределеност: за месианство, но и за Голгота.
И бунтовната орисия на Христо Ботйов, в своята си мяра, е сякаш отглас на Иисусовото житие.
***
Почти невъзможно е да сме равни на Ботйов. Но е възможно да се равняваме по него; поне да бъдем почтени и почитащи ръста му. Да се запитаме дали не го предаваме с гузната дефанзивност, с която оправдаваме лековатото си поведение. Само помислете какво е чинило за Ботйов да не слиза от високата си кота и като поборник за народно избавление, и като журналист! Свободен пазар е имало и по времето на „Дума на българските емигранти“, „Тъпан“ и „Нова България“, и перото Ботйово също е хранело гладно домочадие. Но той не е сторил компромис. Не е паднал на колене пред неукия абонат, а го е повдигал, дорде му се завие свят. Само в „Смешен плач“ той го смазва с имена като Нимврод, Камбиз, Наполеон, Вилхелм I, Александър Македонски, Лойола, Фурие, Прудон, Нютон, Кювие, Хайне…
Това е тегоба – да знаеш толкова много, толкова ПОВЕЧЕ, че да ти остава само викът пред огледалото. Та той е наричал българите свои „братя НЕВРЪСТНИ“! И такива са били те пред него!
В корена на отчаяния му гняв, на неподкупната му ярост е и тази неизбежна отделеност: предивременно родèн, той е самотен като връх. И героичният му портрет е с нимб над трънен венец: трънният венец на единачеството, неразбирането и несподелимото прозрение.
Към всички политически и исторически причини да поеме към своя оброк не бива да не притурим и тази човешка драма.
***
У Ботйов всичко сякаш е публицистика, дори двуредовите отзиви за новоизлезли книги са островръхи стрели, запратени към обществената съвест. Защото върху всяка сричка Ботйов слага отпечатъка на своя неутомим дух. Дори когато пише най-кратичка „информационна бележка“. Ето тъй:
„Научаваме се, че г. Д. Манчев е подал прошение на правителството, за да иска дозволение да отвори една типография в Пловдив. Ако сполучи г. Манчев в просбата си, то ние сме готови да паднеме на колена и да въздадем хвала както нему, така и на турското правителство. Но намерил е г. Манчев черкова да се кръсти!“
Ботйовата публицистика е неукротим вулкан.
Кому са се харесвали високият стил и високият ум на Ботйов? – На малцина. Но тъкмо те подготвиха бъдещето на България.
Той с нехайна леснина ни завеща философията на свободните думи: „Свободата е мила, истината е свята!“.
Разбирате ли!? Свободата не е нищо повече от нещо мило, крехко и обично; но тя е близка. Тя е детенцето в люлката на социалното ни бдение. На майчините ни страсти по самобитността на собственото произношение.
Но истината е свята! Това значи и божествено далечна; отчуждена.
Възможно ли е заради истината човек да превъзмогне и пренебрегне свободата си?
Това е коварен въпрос. Но в него няма игра на смисли. Защото свободата расте като бебчето в люлката, тя навършва своите 7, после 16, после 18 години и никога не е същата, защото… тече и се променя.
Това ни дава шанса да прекрачим от непораслата си, егоистична, лична, интимна свобода към святата свобода на Истината. В името на другите.
***
Струва ми се, че Ботйов, по примера на Иисус, е искал да отдели зърното от плявата, овцете от козите. Но каква самовзискателност, какъв безмилостен самосъд! На 12 февруари 1976 г. в Букурещ Ботйов пише до Тодор Пеев:
„Носим с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса! Не зная как мислите вие (ти и други) за себе си, но аз се признавам вече в тоя общ наш порок и бързам да произнеса над себе си праведният приговор. Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, природата ни не е обидяла нито умствено, нито физически – защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете? […] В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина, ние сички сме напразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал… […] Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите…”
Защото…:
„Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра…“
Какво надвремево злободневие!
***
Георги Марков прозорливо писа в своите „Задочни репортажи“, че всяка партия, от най-дясна до най-лява, всяка власт – демократична или тоталитарна, го има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец.
Но това не е порок, а потреба за признателност. Защото Ботйов е на всички. И НАД всичко. Над суеверия. Над партии. Над разколи. Може би понеже сплавява в себе си всички нравствени полюси.
Ала един въпрос продължава да виси над нас със страшна сила: дали Ботйов е гений, понеже бе еманация на българския дух, или бе толкова различен от всинца ни, че ни зашемети с невероятността си?
Нямаме потреба и не бива да канонизираме Ботйов: никой канон не може да улови измеренията на необятната му многоликост.
Авантюрист? „Нима да забегнеш в чужбина и да започнеш борба с една стара империя, да се събереш с няколко голтаци и да развалиш рахатлъка на хората преко волята им, нима това не е авантюра?“ – пита Захарий Стоянов. Ботйов развява кърваво знаме, да пали, да събаря и дори да убива, но за да постигне човеколюбиви, велики идеали. Анархист, нихилист, народник, националист, социалист, комунист, радикал, либерал-демократ? Идеалист? Атеист? Сиромахомил или богомил? Едно е необоримо: Христо Ботйов е с харизматична природа от най-висок сан!
Той е на всички, и в същото време – ничий.
Защото е човек не на своето време, а на всички времена.
Световната история има чет такива примери.
Вслушайте се в текста на тази песен – той е писан точно на днешната дата преди две години:
https://www.youtube.com/watch?v=0OSdiIA-rHI&t=158s
***
|
