Мастило от праисторическите времена

Този наниз от зъби пази тайна, скрита в зъбния камък. culturespace.bg Това, което Анита Радини забеляза под микроскопа, беше синьото — блестящо синьо, което изглеждаше толкова неестествено, толкова не на място в 1000-годишния зъбен камък, който тя внимателно разтваряше в слаба киселина. Беше ултрамарин, щеше да научи тя по-късно, пигмент, който преди хилядолетие можеше да произхожда само от лапис лазули, с местонахождение в един-единствен район на Афганистан. Това синьо някога е струвало теглото си в злато. То е било използвано най-вече, за да придаде на одеждите на Дева Мария техния поразителен цвят в произведения на изкуството от векове. И зъбите, в които е било вградено това синьо, вероятно са принадлежали на писар или художник на средновековни ръкописи. Кой е този човек? Жена преди всичко. Според радиовъглеродно датиране тя е живяла около 997 до 1162 г. и е погребана в женски манастир в Далхайм, Германия. И така тези вградени сини частици в зъбите ѝ осветяват една забравена история на средновековни ръкописи: Не само монасите са ги правили. През средновековието монахините също изготвят известните трудоемки и красиви книги. И някои от тези жени трябва да са били много добри, ако са използвали пигмент, толкова ценен и рядък като ултрамарина. Ако пигментите могат да се запазят в зъбния камък – гадно жълтото вещество върху зъбите, в което се втвърдява зъбната плака – това означава, че влакната, металите и другите багрила също могат. „Това наистина е голяма работа“, казва Марк Кларк, техно-историк на изкуството в университета „Нова“ в Лисабон, който не е участвал в проучването. „Бихте могли да си представите да идентифицирате металисти, дърводелци и други занаятчии по частиците, вградени в зъбен камък, казва Кларк. „Това отваря нов път в археологията.“ Радини и нейният съавтор, Кристина Уоринър, не са се заели да изучават производството на илюминирани ръкописи. Радини, който сега е в Университета на Йорк, първоначално се интересуваше от нишестените гранули в зъбния камък като заместител на диетата, а Уоринър, изследовател на микробиома в Института „Макс Планк“, искаше да изследва ДНК на древни орални бактерии. Но сините частици бяха твърде впечатляващи, за да бъдат загърбени Полускъпоценната скала лапис лазули се смила, за да се създаде пигмент, наречен ултрамарин, малки частици от който може да бъдат намерени в зъбния камък. „Можете ли да си представите какви безответни обаждания трябваше да направим в началото?“, казва Уоринър. „Здравейте, работя с това нещо върху зъбите и то е на около 1000 години и има сини неща в него. Можете ли да ми помогнете?“. Хората ни мислеха за луди. Опитахме се да се свържем с физици и те казваха: „Не знам за какво говорите“. Опитахме се да се свържем с реставратори на изкуството и те отекваха: „Защо работите с плаки?“. В крайна сметка тя достига до физици от университета в Йорк, които помогнаха да се потвърди, че синьото наистина идва от минерала лазурит, получен от лапис лазули. Но експертите по изкуството все още бяха скептични. Някои отхвърлиха идеята, че една жена би могла да бъде художник, достатъчно опитен, за да работи с ултрамарин. Един предложи на Уоринър версията, че тази жена е влязла в контакт с ултрамарин, защото е била просто чистачка. В крайна сметка Уоринър се свърза с Алисън Бийч, историк от Държавния университет в Охайо, която изучава жените писари в Германия от XII век. През последните няколко десетилетия Бийч и други учени са каталогизирали пренебрегвания принос на жените към средновековната книга. Предизвикателството, казва Бийч, е, че докато повечето ръкописи с „автографи“ са подписани от мъже, по-голямата част от ръкописите са неподписани. Но малък брой оцелели ръкописи са подписани от жени и учените са открили кореспонденция между монаси и монахини относно изготвянето на книги. Бийч дори се натъкна на писмо от 1168 г., в което счетоводител на мъжки манастир възлага на сестра „N“ да изработи луксозен ръкопис, използвайки луксозни материали като пергамент, кожа и коприна. Манастирът, в който е живяла сестра „N”, е само на 40 мили от Далхайм, където са открити зъбите с лапис лазули. Бийч също идентифицира книга, използваща лапис лазули, написана от жена писар в Германия около 1200 г. Пигментът би изминал близо 4000 мили от Афганистан до Европа по Пътя на коприната. Всички доказателства сочат, че жените писари наистина са правили книги, които са използвали пигмент лапис лазули в същата област и приблизително по същото време, когато тази жена е била жива. Осветена страница от „Scivias“, книга от XII век, написана от монахинята Хилдегард от Бинген и рисувана от двама анонимни художници. Синият пигмент идва от лапис лазули. Екипът обмисли редица алтернативни начини лапис лазули да е попаднал в зъбната плака на жената. Възможно ли е частиците да са дошли от многократно целуване на осветен ръкопис? Тази практика не е популярна поне още три века след смъртта на тази жена. Възможно ли е да идва от лапис, погълнат като лекарство, както се предполага в гръцки и ислямски медицински текстове? Има малко доказателства, че рецептата е била следвана в Германия от XII век. Частиците от лапис лазули са особено фини, което изисква трудоемък процес на смилане. Тази подробност предполага, че камъните са целенасочено обработени в пигмент. Екипът заключава, че са най-вероятни два сценария: жената е била художник, който е можел да погълне ултрамариновата боя, докато е облизвала четката си, или е вдишала праха, докато е приготвяла пигмент за себе си или за някого другиго. Почти можете да си я представите, казва Бийч, седнала сама и трудейки се върху ръкопис ден след ден. „За един средновековен историк“, добавя тя, „този вид ясни материални доказателства за нещо от живота на отделен човек са нещо толкова необикновено.“ Синтия Сайръс, професор във Вандербилт, която също е изучавала средновековни писари, твърди, че четенето на статията за откритието е нейното „върховно изживяване на деня“. Подобно на много манастири, отбелязва тя, този, в който е погребана тази жена, в крайна сметка е бил унищожен в средновековен пожар. Има малко доказателства за това какъв е бил животът там. Но зъбите на жената предполагат, че това може да е било място за висококвалифицирано производство на книги. Уоринър продължава да изучава частиците, вградени в стар зъбен камък. Тя и други са открили много – части от насекоми и цветен прашец на екзотични декоративни цветя, чак до опиум, парчета вълна и млечни протеини – всички те разказват истории за това какво са яли хората и как са живели. Остатъци от всекидневието се натрупват в отпадъците, които съвременните зъболекари са толкова бдителни да зачистват. „Изобщо не мислят за бъдещата археология", шегува се Уоринър. Превод от английски: Георги ВЕНИН