culturespace.bg
На 15 юли 1841 г., в седем вечерта, в подножието на планината Машук близо до Пятигорск проехтява изстрел. Куршум, изстрелян от ръката на Николай Мартинов, уцелва Михаил Лермонтов. Изстрелът е смъртоносен. Поетът е убит на дуел, също като този, когото боготвори – Александър Пушкин. Веднага след двубоя тъмни облаци покриват небето и се разразява страшна гръмотевична буря. Няколко часа тялото на Лермонтов лежи под проливния дъжд. Самата природа скърби и оплаква изключителния човек и поет, който умира толкова абсурдно.
Смъртта на Лермонтов, който е наречен наследник и последовател на Александър Сергеевич, изумява съвременниците му и тръгват слуховете и спекулациите за случилото се. И след век и половина споровете около причините за този злополучен дуел не стихват.
Михаил Лермонтов и Николай Мартинов се познават от малки. Имението на чичото на поета, където Михаил обичал да си почива, се намира на няколко километра от имението на Мартинови. Семейните посещения и в двете посоки били чести. Те били приятели, както подобава на млади хора (Лермонтов, р.1814 г.; Мартинов, р. 1815 г.) и представители на един и същи кръг. Една от срещите се случила в кадетското училище, когато младите мъже по тогавашната мода вече се пробват в стихосложението. Но ако уникалният дар на Михаил е очевиден, способностите на Николай са ограничени до имитиране на успешни опуси на някого другиго. Според съвременници Мартинов не блести с изключителен ум, но е изключително амбициозен. Може би именно тогава, поради тези черти на характера, Мартинов развива омраза към ярката, нестандартна личност на Лермонтов и черна завист към уникалния му талант.
През май 1841 г., на път за мястото си на служба в Тенгинския пехотен полк, Лермонтов спира в Пятигорск, за да си почине и да подобри здравето си. И в същото време да посети стария си приятел Мартинов. Младите хора прекарват времето си в курорта в прости провинциални забавления, почти винаги – в гостоприемния дом на казашкия генерал Верзилин, където редовно се организират празненства с много гости. Вечерта на 13 юли младежите, както обикновено, се забавляват с разговори, музика и танци. За няколко секунди - силната музика внезапно спира – и в тишината ясно се чуват думите на Лермонтов, които обиждат Мартинов. И всичко е заради нелепото облекло на руската кавалерийска гвардия – черкезка рокля и голяма кама на пояса, а Мартинов се е имал за денди. В края на купона разгневеният Мартинов иска удовлетворение от поета.
Но има нещо странно. В продължение на 30 години е било забранено да се говори и пише за дуела. След изтичането на „карантината“ Мартинов представя пред съда на обществото своята „Изповед“, в която се опитва да се оправдае и оневини. На сбирки на висшето общество Лермонтов се държи подигравателно и саркастично, като не пропуска възможността, да осмива околните. И едва ли той буквално е нямал друг избор, освен да се дуелира със своенравния поет. А в същото време съвременниците единодушно заявяват, че Михаил Юриевич е бил мил и светъл човек и напереното му държание е било само защита от несправедливото и понякога много жестоко към него общество.
В този двубой се преплитат много странни и мистериозни неща. Защо са избрани безмилостни, почти смъртоносни условия, които не оставят шанс на участниците да оцелеят: да се стреля от десет стъпки, при три опита? И това – заради дребна словесна свада!
Защо по-късно секундантите откровено лъжат, че разстоянието между дуелистите било поне 15 стъпки? И защо скриват факта, че преди битката Лермонтов е обявил отказа си да стреля по противника. Което всъщност и направил: първият изстрел на Лермонтов бил във въздуха. Разминавания има и при броя на секундите. Дуелистите можели да стрелят първи само между резултата „две“ и „три“. Но нито Лермонтов, нито Мартинов стрелят на този интервал. По регламент двубоят трябвало да бъде отложен до следващо решение – дали да бъде спрян, или да бъде продължен. Но секундантът Столипин, в нарушение на правилата, които не позволявали предварително неуточнени команди, извиква: „Стреляйте или аз ще започна дуела!“. След това Лермонтов казва: „Няма да стрелям по този глупак“ (според друга версия той казал, че няма навик да се стреля за дреболии). „Лермонтов остава неподвижен и като натисна спусъка, вдига пистолета с дулото нагоре [...]“, спомня си друг секундант, Василчиков. […] Мартинов бързо се приближи до бариерата, прицели се и стреля.“
Мястото на дуела в Пятигорск
В Русия дуелите са забранени. Започва следствие и процес. На 4 август Николай I „удостои най-висшата заповед“ да доведе участниците в дуела „на военен съд, без да бъдат арестувани, така че съдебното дело да бъде завършено незабавно“ (предварително е планирано делото да бъде разгледано от окръжния съд). Правните основания за последвалото решение са: правилата на юрисдикцията, предвидени за разглеждане от военен съд за престъпление, извършено от група лица, включително военен (лейтенант Глебов), защото Мартинов е майор в оставка (а не както го превеждат грешно – пенсиониран). Тук обаче се проявява интересът на кавказките генерали, които не искат да изнасят „мръсно бельо“ от казармите. Освен това искат да защитят Мартинов, защото „граждански“ съд можел да осъди убиеца на Лермонтов на тежък принудителен труд. Затова майорът в оставка подава молба пред властите за смяна на съда. „Определението на военния съд може да ми даде в бъдеще възможност да изкупя провинението си със собствената си кръв в служба на царя и отечеството“, пише той.
Осем месеца след погребението на поета в Пятигорск с височайше разрешение е препогребан в родовото имение Тарханах
Доклад до Николай I за резултатите от разглеждането на делото на военния съд за окончателното определяне на наказанието е представен на Мартинов, Глебов и Василчиков от генералния ревизор Адам Ноински (пак той е представил на императора за одобрение и присъдата на Дантес за дуела с Пушкин). Николай I заповядва: да постави майор Мартинов пазен с караул в Киевската крепост за три месеца и да извърши църковно покаяние, да прости на титулярния съветник княз Василчиков и корнет Глебов – „първият поради заслугите на баща си, а вторият в уважение към сериозната рана, която е получил в битка“. Срокът на църковното покаяние за Мартинов е определен от Киевската духовна консистория на 15 години. Тя включва изтощителни молитви, дълги пости и поклонения. След молбите на Мартинов за смекчаване на наказанието, Светият синод през 1843 г. намалява периода на покаяние от 15 на 5 години, а през 1846 г. Мартинов е освободен от него.
Официалното съобщение за смъртта на поета гласи: „На 15 юли, около 5 часа вечерта, се разрази страшна буря с гръмотевици и светкавици; по това време, между планините Машук и Бещау, почина М. Ю. Лермонтов, който беше лекуван в Пятигорск.“. В мемоарите си П. П. Вяземски, от адютантското крило на полковник Лужин, отбелязва, че Николай I е отговорил на това, като е казал: „На куче – кучешка смърт“. Въпреки това, след като великата княгиня Мария Павловна „пламна и реагира на тези думи с горчив укор“, императорът, влизайки в друга стая при онези, които останали след службата, обявява: „Господи, получена е новина, че този, който можеше да ни замени Пушкин, е убит“.
Погребението на Лермонтов е на 17 юли (29 юли) 1841 г. на старото гробище в Пятигорск. Тълпа поклонници идват да го изпратят в последния му път: жители на Пятигорск, летовници, приятели и роднини на Лермонтов и повече от петдесет официални лица. Представители на всички полкове, в които е служил Лермонтов през краткия си живот, също отдават последна чест на поета и другаря. А Русия губи своя блестящ син, който можел да напише още много вълнуващи и талантливи произведения.
|
