Мистериозната смърт на известни исторически личности

Амелия Ърхарт, Фред Нунан culturespace.bg Бес ЛАВДЖОЙ за Pocket: Може би си мислите, че да умреш, докато си известен, означава добре документирана смърт, произтичаща от очевидна причина, но нищо не може да бъде по-далеч от истината. През цялата история забележителни фигури са прекарвали последните си часове в ситуации, замъглени от несигурност, слухове и подозрения. Независимо дали починалият е древен император или съвременен летец и дали потенциалният виновник е арсен или дефектно радио, обстоятелствата около тези шест странни исторически смъртни случая може никога да не бъдат напълно разбулени. КРИСТОФЪР МАРЛОУ - 30 МАЙ 1593 г. Твърди се, че невероятният английски поет, драматург и шпионин Кристофър ‘Кит’ Марлоу е бил убит на 29-годишна възраст след цял ден ядене и пиене с няколко приятели в трапезария. Според доклада на съдебния лекар, когато дошло времето да се плати сметката, избухнал бой между Марлоу и един от присъстващите, Инграм Фризър, за това кой да плати сметката. Изречени са „различни злонамерени думи“ и когато нещата се нажежават, Марлоу грабва камата на Фризър, ранявайки го два пъти по главата. След това Фризър го грабва обратно, намушква Марлоу в окото и го убива. Такъв е разказът за смъртта на Марлоу от години, но историята отдавна изглежда подозрителна. Всъщност едно от най-опасните неща за Марлоу може би не е било шпионирането му, уличните му сбивания или предполагаемите му афери с мъже. Може да са били религиозните му вярвания — или липсата на такива. Малко преди смъртта му е издадена заповед за ареста на Марлоу по обвинения в атеизъм, след като бивш съквартирант и колега драматург твърди под изтезания, че еретически документи, намерени в собствената му стая, принадлежат на Марлоу. Някои, като Дейвид Ригс от Станфордския университет, казват, че Фризър не е бил мотивиран от гняв за каквато и да е сметка, а истинската сила зад кинжала е кралица Елизабет I, която била толкова ядосана от еретичните религиозни вярвания на Марлоу, че поръчала убийството му. Тези, които вярват в тази теория, отбелязват, че Елизабет е помилвала Фризър само месец след смъртта на Марлоу. Това е само една от многото теории около предивременния край на Марлоу. Други казват, че се е сблъскал с влиятелни членове на елизабетинския шпионски свят. М. Дж. Троу, автор на „Кой уби Кит Марлоу?: Договор за убийство в елизабетинска Англия“, смята, че Марлоу е използвал пиесата си „Едуард II“, за да намекне, че четирима членове на Тайния съвет на кралицата (нейните най-добри съветници) също са атеисти. Троу твърди, че членовете на съвета са решили да накарат Марлоу да млъкне, като са поръчали убийство, и че са обещали на приятелите му в трапезарията имунитет. Всъщност, казва Троу пред „The Guardian“, „всички са освободени след кратък процес и са им дадени титли и позиции с богатство и влияние малко след това“. Фризър и приятели обаче не са единствените, които са заподозрени в убийството на Кит. Някои смятат, че сър Уолтър Рали, след като е чул за ареста на Марлоу, се разтревожил какво може да излезе на процеса срещу него и наредил да го убият, вместо да бъде уличаван като свободомислещ сътрудник. Друга теория сочи с пръст Одри Уолсингам, чийто съпруг е наел Марлоу и която очевидно е ревнувала от тяхната (вероятно сексуална) връзка. Други, разбира се, смятат, че Марлоу е фалшифицирал собствената си смърт, за да се измъкне от неприятности – след това е продължил да пише пиеси от сигурно място и ги е изпратил обратно в Англия, вероятно с помощта на Уолсингам. Човекът, който получава заслугата за тези нови творения? Уилям Шекспир, разбира се. НАПОЛЕОН БОНАПАРТ – 5 МАЙ 1821 г. На пръв поглед краят на Наполеон изглежда ясен: смъртният му акт посочва рак на стомаха като причина за смъртта му. През последните седмици от живота си в изгнание на отдалечения остров Св. Елена, бившият император на Франция, се оплаква от стомашни неразположения, включително болки и гадене, но самият Наполеон намеква за нещо много по-мрачно от рака. В завещание, написано три седмици преди да умре, той казва: „Умирам преди времето си, убит от английската олигархия и нейния килър“. Има някои потенциални доказателства в подкрепа на неговата теория за отравяне. През 1840 г., когато трупът на Наполеон е ексхумиран в Св. Елена за по-достойно, повторно погребение в Париж, се съобщава, че тялото е в изключително добро състояние. Някои учени теоретизират, че това може да е страничен ефект от експозицията на арсен, което според тях може да има консервиращ ефект. През 1961 г. тестовете върху проби от косата на Наполеон наистина откриват повишени равнища на арсен, което води до няколко десетилетия трескави спекулации за потенциално отравяне с арсен. Въпреки това, анализ от 2008 г. на косми, взети през четири периода от живота на Наполеон, показа, че нивата на арсен са постоянни през цялото това време и съответстващи на арсена в космите, взети от неговия син и неговата съпруга. Ако ви звучи, сякаш всички през XIX век са били бавно отровени с арсен, това е, защото някак са били. Но нещата не трябва да бъдат обяснявани със зли намерения, та да подкрепят вашите представи. Не само че е обичаен компонент на унищожители на плевели и отрова за плъхове, но арсенът често се и добавял към козметични продукти и медицински тоници. Също така е бил част от популярен зелен пигмент, използван в картини, тъкани и тапети – включително тапетите в къщата, където Наполеон умира. (Проба, взета от посетител през 20-те години на XIX век, оцеля десетилетия в албум с лексикони и даде положителен резултат за арсен през 90-те на миналото столетие.) В допълнение към арсена, Наполеон е бил изложен и на други токсични вещества като част от съмнителни медицински лечения. Неговите лекари му давали тартар еметик (антимон-калиев тартарат, който е отровен) за стомашно-чревните му проблеми и два дена преди да умре, Наполеон получил голяма доза каломел (живачен хлорид) като очистително. Яхнията със съмнителни химикали в негови порцион накара международен екип от токсиколози и патолози да заключи през 2004 г., че смъртта на Наполеон е случай на „медицинска злополука“, при което лекарствата, на които е бил изложен, съчетани с вече слабото му здраве, са довели до нарушение на сърдечния му ритъм, и в крайна сметка – до смъртта му. Това обаче не означава, че идеята за рак на стомаха е забравена. През 2007 г. проучване, базирано върху докладите от аутопсията и мемоарите на лекаря на Наполеон, както и върху друга документация, сравнява описанията на лезиите, открити в стомаха на Наполеон по време на неговата аутопсия, със съвременни изображения на доброкачествени и ракови стомашни лезии. Вестникът заключава, че лезиите на мъртвия император най-вероятно са рак, който се е разпространил и в други органи. Ракът вероятно е резултат от Helicobacter pylori – бактерии, които увреждат стомашната лигавица; консервираните със сол храни, които Наполеон консумира по време на продължителните си военни кампании, може също да са допринесли за това В интерес на истината е много възможно доста фактори да са допринесли за смъртта на Наполеон, със или без намесата на англичаните. АМЕЛИЯ ЪРХАРТ – 2 ЮЛИ 1937 г. (ИЗЧЕЗНАЛА) Амелия Еърхарт вероятно е най-известна с две неща: става първата жена, прелетяла сама през Атлантика през 1932 г. и изчезва пет години по-късно. На 2 юли 1937 г. Еърхарт и нейният навигатор Фред Нунан са на един от последните и най-трудни етапи от опита си за околосветски полет –пътуване без кацане от Лае, Нова Гвинея, до остров Хауланд в Южния Пасифик, където двойката планира да зареди гориво, преди да продължи към Хавай. Около 6:00 ч. сутринта този ден нейният самолет се свързва по радиото с катера на бреговата охрана „Итаска“, който е закотвен край Хауланд, за да им осигури напътствия. Корабът използва честотни ленти, които Еърхарт не може да приеме, а някои ключови радиоуреди на „Итаска“ са изтощени. В продължение на часове корабът предава съобщения, които Еърхарт не може да чуе, и съобщенията ѝ обратно към тях са тревожни: тя споменава, че горивото ѝ е на изчерпване и че не може да види сушата. До 8:45 ч. корабът и самолетът са загубили връзка. Въпреки обширното търсене по въздух и море от „Итаска“ и американското правителство, никой не „чува повече нито Еърхарт, нито Нунан. Официалното обяснение е, че самолетът на Еърхарт е останал без гориво и се е разбил в Тихия океан, но тъй като никой не е сигурен къде е паднал самолетът, намирането на останките се оказва трудно. Някои изследователи обаче смятат, че Еърхарт и Нунан може да са оцелели за кратко като корабокрушенци на близкия остров, преди накрая да се предадат пред стихиите. Теорията за корабокрушенци е приета отчасти поради усилията на организация с нестопанска цел, наречена Международна група за възстановяване на исторически самолети (TIGHAR). Нейният изпълнителен директор Ричард Гилеспи вярва, че Еърхарт и Нунан са се озовали на Никумароро, на около 350 морски мили югоизточно от Хауланд, в Република Кирибати. Местоположението на острова отговаря на линията на полета, която Еърхарт идентифицира в последното си радиосъобщение, и изследователите смятат, че са открили снимки, които показват колесник сред кораловите рифове, както и сигнали за помощ от корабокрушенци. Няколко експедиции на TIGHAR до острова също откриха фрагменти от плексиглас и алуминий, които може да са част от самолета на Еърхарт, плюс парчета от нещо, което може да е буркан с крем против лунички и части от кожени обувки, които може да са принадлежали на жена. За да направят нещата още по-странни, спекулациите за корабокрушенци също включват череп и други кости, намерени на Никумароро през 1940 г., които обаче днес са изгубени. Първоначалният анализ сочи, че костите принадлежат на възрастен мъж, но наскоро TIGHAR обяви, че нов анализ показва, че те вероятно принадлежат на жена с приблизително същия ръст като Еърхарт и най-вероятно – европейка. През 2015 г. обаче криминалистите поставиха под съмнение заключенията на TIGHAR. Тъй като скелетът липсва и е непълен, въпросът изглежда малко вероятно да бъде разрешен скоро. Въпреки това през юли 2019 г. морският геолог Робърт Балард – човекът, който откри останките на „Титаник“ през 1985 г. – обяви, че ще направи експедиция до Никумароро, за да търси улики както на острова, така и в морето, като част от специалното издание на „National Geographic“, наречено „Експедиция Амелия“ с излъчване през октомври. Ако теорията за корабокрушението изглежда малко вероятна, тя далеч не е най-странната в обращение. Някои твърдят, че Еърхарт е била заловена от японците, след като самолетът ѝ е бил разбит (или умишлено свален) и след това държана в плен – някои дори казват, че е била шпионин, наета от администрацията на Рузвелт, за да следи японските военни съоръжения на Маршаловите острови . В тази версия на събитията нейното изчезване е част от план под прикритие от страна на САЩ и се предполага, че Еърхарт е била освободена през 1945 г., след което е изживяла остатъка от дните си под друго име като банкер в Ню Джърси. Превод от английски: Георги ВЕНИН