МОЕТО ПО-ЗНАНИЕ Котешка Магия

Марияна Георгиева – С ВИДНА Времето продължава да покрива с прах внушенията, че очакват да ги обожаваш. Нужно ли им е?! Та те умеят така себеуважително да се грижат за себе си. Котките… Най-митичните и мистични същества. Дошли са при нас, за да ни покажат как да обичаме себе си. И да ни насърчат да показваме тази обич. Защото се вижда, че никак не го умеем… Моя приятелка бе кръстила първата си котка Кротка. Тогава още не знаеше с какво си има работа. Не, вече нито тя, нито аз бихме настоявали, че котките са кротки. Защото си остават котки… Но подкрепям мнението, че на мястото, където котка се размърка – всичко живо и неживо кротва… Знам, че не бъркате дълбокия продължителен сън на котките с кротост. Това е времето им да посетят и други измерения. За това, дали ще проявите разбиране, а и съпричастие, ви оставят право на избор. Макар понякога да ни се ще да ги кръстим Кламер, Тиксо, Свредел, Възглавница… Диване или Миксер, синдромът към импулсивност и комплексът за малоценна оригиналност остават за наша сметка. Защото това не може да ги досегне, особено ако гонят целта си. Обещавам, че ще посветя цяла статия на тези невероятни създания, такива, каквито са наистина, за целебното общуване с тях, за мисията им, свързана с човека и присъствието му в астралното пространство, за невероятната котешка раса, наричана Урма, за връзката с Възела на Безкрайността Урмай и т.н. За това, защо толкова ни привличат днес. Всъщност „привличат“ звучи слабо, говорим за коткомания… Сега обаче целта ми е друга… И само ще повторя думите на Мишел Прайс („Любов и Светлина“), любителите на котки добре я познават… … Същества от по-високи измерения изпращат котките на онези хора, които имат нужда от тях в живота си. Когато котка се появи от нищото, това е, защото така е планирано. Човекът, който трябва бързо да калибрира честотата си, да преобразува, да пречисти енергията си и т.н., и е трудно да го направи сам, ще му бъде изпратена котка… И това се прави от йерархията, която работи с нас. Сега знаете, ако котка влезе в живота ви, не затваряйте вратата! Тя е изпратена да ви помогне… Подкрепям горенаписаното и с моя ли(ри)чен опит. Свързан с една, вече белокрила, черна котка. И ви го подарявам, заедно с незаглъхващото ехо от нейното нежно „мяу“ и мекото тупкане на лапките ѝ… Епохата Маги в моя живот… Би ли могла да приключи?! Магична, мъркаща, сладко млякомляскаща, лениво примамваща… А бе, до мозъка на костите си – котешка. Освен Магия, както беше цялото ѝ име, я наричах любовно Прелестница и Свободница, защото телом, а и духом, тя беше, тя си остава такава. Мислила съм си… ако имах черен котарак, дали щях да го кръстя Хумор, заради черния хумор, който обичам, благодарна, че на моята сдържана котка това чувство никак не ѝ се удаваше. Да, шеметна, ослепителна беше младата Маги. Синът ми Богослав ѝ подари закачлива гатанка: черна жена с мустаци, що е то? С отговор (нищо лично): Наоми Кембъл. След време нашата манекенка стана още по-гъвкава, лъскавочерна и популярна, а и Наоми не ни се обиди за… приликата и за мустаците. Понякога Нейно Величество Нахалната невинност беше неимоверно обезоръжаваща. Умиляваха ме малките ѝ „грехове“. Когато черна котка ти влезе под кожата, само кърлеж би могъл да излезе по-трудно. Всъщност никога не излиза, защото сам си я прислонил точно там. Как тя, гальовницата, майчински се грижеше за мен… Позволявах… И тя си го вземаше. Казвам го аз, която обикновено предлагам грижа на другите, за котка с безкомпромисни нокти и остър характер. И как сърцераздирателно ми липсваш, топло, вибриращо коремче… Не, Маги не беше недружелюбна. Останалите просто не я вълнуваха. Вълнуваше се възхитително от себе си. С непоколебимото усещане за собствено достойнство. Защото ѝ отиваше. И всички го признавахме. Ревнива беше стопанката, при която живеех. Дори когато бях там, тя зорко бдеше над него – моя апартамент, нейния „скъпоценен замък“. И можех ли да не го подреждам и чистя?! Моето котешко чудо. Копринено-пухкаво. С елегантно стройни крачкà, полюшнати в ситна походка. Удивително балансираща на ръба. И в магазин с китайски порцелан да я бях пуснала, дори чашка не би отместила, камо ли да я счупи. Дълго ще помня нейното черно на бяло. Контрастът ѝ беше запазена марка. Лягаше все на него. То, бялото, я тешеше, подкупваше. Постилаше на душата ѝ. И типичната котешка поза за пощенска картичка… Главата – изопната. Предните лапички – равно една до друга, а дупето – на гърненце, обвито уютно с опашка. Когато я гълчах, а понякога и пошляпвах, повярвайте, имаше за какво, не си връщаше. Нямаше зла памет. Бе твърде изтънчена за това. Просто ми обръщаше гръб. И знаеше, че и двете знаем защо. Странно, не бе любопитна, нито очарователно, нито пък здравословно. Новите вещи и хора, ако не ѝ се натрапваха, да, биваха отразявани, но без да ги „номерира“. Прословутата котешка „любознателност“ нямаше общо с нея. Оставяше впечатление, че вече е пробвала всичко… Гледаше нависоко и ни гледаше отвисоко. Беше буквално снизходително, но не и обидно. Сякаш мъдростта, играейки на криеница, се скриваше тъкмо в нея. Очите ѝ… Очите ѝ бяха изумрудена магия. Големи и кръгли, некотешки. Фосфоресциращи. Притегляха, пълни с неземно доверие. И с обли зеници, оттласнали плавно зеленото. Но щом светлината внезапно плисваше в стаята, два тъмни вертикала разсичаха изумрудите с въпрос: Какво стана пак? Разкажи ми… Малкото, още синеоко, черно коте, бяха нарекли шеговито Снежка, заради снопчето бели косми на върха на опашката му. И когато дойде в живота ми преди 18 години побрано в шепа, още не знаех, че ще се превърне в горда и пристойна владетелка на съществена част от задушевността ми. Завладяла царствено и дивана ми, Маги не стана повелителка на нощта. Спеше колкото мен, за да будува с мен. Ще използвам клише: тя, бъдещата кралица на тишината и вглъбеността, превърна „вкъщи“ във „вътрешен дом“. Рядко издаваше звук, не се и оплакваше. Отваряше си сама вратата и не бързаше да я затвори… Перваше ме с лапа – забележете! – по дясната, по „даващата“ ръка, и търпеливо изчакваше храната си, водата си, вниманието ми. Говорехме си, като се гледахме дълго и втренчено. Споделяхме се… Безпрекословно. С годините тя стана… мен. Усещах я, без да я виждам. Понякога неволно я пропущах… За да ме сепне рязко нейното безшумно и невидимо присъствие… Когато обаче реших, че Маги е победила времето, тя се превърна отново в котка. Умората и болката ѝ надделяха. Все по-често взе тревожно да „нарежда“. Чудеше се навярно как да ме остави насред пътя… И се залутахме. Заедно и задълго. Неизбежност… После – надежда… Усилие, срив, пак усилие… До последния кръстопът… На който безпощадно ясно осъзнах, че си готов да пуснеш любимото същество само тогава, когато неговата болка стане по-голяма от болката ти за него. Неспирнице моя, тръгна си красноречиво умълчана, както и дойде. Станала Мен, стана моя отвъдност. Стана бяла Магия… Накрая, съвсем накрая, когато придошлата като река тъга болезнено ми изкара въздуха, Маги се сви и се превърна в черна точка, след малко станаха две точки, след още малко – три. Да, моята вълшебна котка се превърна в многоточие… Така Животът отново, и след деветия котешки живот, потърси продължение… ----------------------------------- Марияна Георгиева – Свидна След 20-годишно скитане из вътрешните си равнини и върхове, минала през редица езотерични и мистични учения и школи, след 10 книги, след купища публикации в наши и чужди издания и антологии… След скъпи за нея награди – „за журналистическо майсторство“ и поезия, - тя се завръща… С нови: име, светоусещане и космогония. За да сподели наученото и преживяното, защото Времето е дошло. И в непрогледната информационна мъгла има нужда от видимост, а за Пътуването са нужни пътни знаци. И защото смисълът на живота ѝ винаги е бележел това. С дипломи по икономика, инженерство и журналистика; изучавала и: история на религиите и на съвременната демокрация, право, социология и културология… А членството ѝ в Съюза на българските журналисти и в Съюза на българските писатели, както и обещанието за срещи с любими и нови приятели, остават непроменени.