Морето се събужда. За кой ли път?!

Снежана ИВАНОВА Живопис Светла Косева Смълчана Варна. Изгрев се оглежда в морето. Бълбука усмивка. Светлина. Морето се събужда. Сладостна дрямка се оттича в синьо-зелените му зеници. Премигва сънено. Протяга се и лениво се сгушва в пясъчния си скут. Кротко се стеле нега. Розова нега. Предчувствие за лято. За шарения и суетня. За издути платна и златисти тела. За поривисти изгреви и отмалели залези. Размахва отдалеч сламена капела. Зъзнещите ни мисли хукват. Търсят топлина. А то, лятото, не бърза. Пъпли. Пести топлия си дъх. Понякога се закача. Щурее. Парва ни. Отприщва спотаени надежди. Роят се мисли. Една от друга по-цветни. Гмурват се в морето. Музика. Звуци раздиплят вълните. Потъват в синевата. Разпилява се нежност.Рее се. Ефирна като перо на птица. Приглушени стъпки. Силуети. Топъл дъх. Близост. Любов. Колко нови неща… Прииждат.За кой ли път?! Съвсем по-старому. Мислите ни се залюляват. Непокорна вълна ги изхвърля на студения пясък. Слънцето ги обгръща насмешливо с поглед. Обръща им гръб. Хладно. Сламената капела се смалява.Скършен порив. Разпилени трепети. Потръпваме. Делник. Едно е вярно. Морето се събужда. В това само гларусът не се съмнява.