Надпреварата за Южния полюс: триумф, белязан от трагедия

culturespace.bg 1912 г. Средата на януари. Четиридесет и три годишният британски офицер от Кралския флот и изследовател Робърт Фолкън Скот се намира на 800 мили по пътя си до едно от последните неизследвани места на планетата – географския Южен полюс, и пише в дневника си: „Още един тежък преход следобед и добавяне на пет мили. Нашият шанс все още е добър, ако можем да свършим работата, но това е ужасно изпитание“. Роалд Амундсен на Южния полюс Достигането на Южния полюс от Роалд Амундсен на 14 декември 1911 г. преди Робърт Скот го прави безспорен победител в състезанието. Но повече от сто години по-късно все още се водят дебати относно драмата, разиграла се в ледената пустош. Колко добре са били подготвени двамата мъже, как са се държали, каква роля е играл късметът, и не на последно място – наследството, което остава след тях. Това, което е известно като „състезанието за Южния полюс“, става случайно, а не предумишлено. В нито един момент Амундсен и Скот не признават, че са склонни да планират състезание. И двамата планират експедиции, които имат за цел всеки от тях да бъде първият човек, достигнал една от последните големи географски цели на епохата, Южния полюс. Роалд Амундсен Амундсен тръгва за полюса със солиден опит зад гърба си. От 21-годишна възраст той се е готвил и живял само за полярни изследвания. Две години е част от експедицията на Белгия до Антарктида (1897 – 1899), три и половина години плава по Северозападния морски път около Северна Америка (1903 – 1906). От голямо значение са познанията му и практиката в използването на кучешки шейни и ски в Арктика. Важен период е времето, през което, при плаванията си през т.нар. Северозападен проход, Амундсен живее сред инуитите, група ескимоски народи, и придобива знания за живота и оцеляването в полярни условия, и особено за използването на кучешките впрягове. През 1909 г. Амундсен обявява нова експедиция до Северния полюс. Той се надява да бъде първият човек, който го е достигнал, но след като двама американски изследователи – Фредерик Кук и Робърт Пири, твърдят, че са го достигнали, Амундсен тайно променя плановете си. Без първо да каже на своите финансови поддръжници, и дори на собствения си екипаж, норвежецът насочва кораба си „Фрам“ към Антарктида, към достигането на Южния полюс. Преди да пристигне, той изпраща писмо до Скот, който все още екипира собствената си експедиция в Австралия. То гласи просто: „Позволете да Ви информирам, че „Фрам“ продължава към Антарктика. Амундсен“. Целта на Амундсен е полюсът и неистовото желание да бъде първият човек забил норвежкото знаме в най-южната точка на Земята. Научни изследвания? За това си има учени, казва той. Капитан Робърт Скот При Робърт Фолкън Скот картината е друга. Той е английски морски офицер с необходимото образование и опит. През 1896 г. Скот се среща с президента на Кралското географско дружество сър Клементс Маркъм, негов стар познайник, който има идеята да организира британска арктическа експедиция и запалва младия офицер с тази идея. В организираната от Маркъм Британска антарктическа експедиция (1900 – 1904) Скот е ръководител. Той се справя и с трудните преходи сред антарктическите ледове, и през годините, които прекарват в плен на ледовете. „Дискъвъри“ е оборудван за научна дейност, в състава на експедицията има известни учени и изследователи. В началото Скот сам признава в книгата „Откривателското пътешествие“, че „нямах склонност към полярни изследвания“. Скот се връща във Великобритания като герой след експедицията на „Дискъвъри”, независимо че не успява да стигне до Южния полюс, и възобновява военноморската си кариера. Лагерът на Амундсен На „Дискъвъри“ той се сблъсква с Ърнест Шакълтън, който до 1906 г. планира собствена антарктическа експедиция. През 1909 г. Шакълтън се завръща след неуспешен опит да достигне Южния полюс. Неговите разкази за пътя към полюса и възможностите за достигането му откъм морето Рос разпалват въображението на десетки изследователи. Появяват се проекти на Япония, САЩ, Германия. Но Англия иска да бъде първа и в лицето на капитан Скот намира своя откривател. Скот е избран да оглави официалната британска антарктическа експедиция. Той заявява, че основната цел е „да достигне Южния полюс и да осигури на Британската империя честта на това постижение“. Той организира всичко: закупуването на понита, кучета и тъй като е иноватор, решава да ползва моторни шейни за придвижване към полюса. Съветите отстрани са, че моторни шейни, кучета и понита няма да могат да се изкачат по високия напукан ледник Биърдмор – по маршрута, открит от Шакълтън през 1909 г. Целите на експедицията са: първи да достигнат Южния полюс, както и голяма програма от научни измервания, експерименти и проучвания. Екипировката: вляво - Амундсен. вдясно - Скот Маршрутът при двамата е различен. И тук опитът и познанията на Амундсен си казват думата. Той избира да тръгне от Залива на китовете, на 60 мили по-близо до полюса от стартовата линия на Скот, без да е обременен от научна програма, защото за достигане на такава трудна цел не е необходимо да се прави компромис, казва той. По-голямата част от разстоянието е премината над ледения шелф на Рос, което означава, че отсек от пътуването е било на височината на полярното плато, където мъжете биха работили ефективно по-дълго, а пък подложени на по-ниски температури на висока надморска височина за по-кратко. Достъпът до Полярното плато е осъществен чрез изкачване на ледник, открит от Амундсен и наречен ледник „Аксел Хайберг“, на името на един от неговите покровители. Амундсен и неговият екип са избрали да не преминават по известния маршрут на ледника Биърдмор, тъй като това е маршрутът на Скот. През ранните месеци на 1911 г., подготвени с храна и запаси за своите полярни пътувания, експедициите на Амундсен и на Скот се подслоняват и прекарват няколко месеца в очакване на тъмната и хладна антарктическа зима. Най-накрая, на 20 октомври 1911 г., условията се подобряват достатъчно, за да може екип на Амундсен от пет души да започне похода си към полюса. Скот тръгва само няколко дена по-късно – на 1 ноември. Амундсен и Скот разчитат на твърде различни видове транспорт по време на пътуванията си. Скот използва комбинация от шейни, кучета, манджурски понита и дори няколко моторизирани шейни. Машините обаче бързо се повреждат, а понитата му отслабват на студа, фуражът свършва и трябва да бъдат застреляни. След като изпращат кучетата обратно в лагера, той и екипът му са принудени да преминат пеша голяма част от пътуването си, влачейки тежките си шейни с припаси. Междувременно Амундсен разчита единствено на ски и шейни с кучешки впрягове, за да пресече тундрата. Планът му с кучетата е да използва много от тях през ранната част на пътуването за тежки товари и да се качи на Полярното плато, след което да ги убие и да ги използва за хранене на хората, а другите кучета – през по-късен етап. След като се качват на Полярното плато, твърдият и безкомпромисен норвежец застрелва 24 от 52-те си кучета. Всички норвежци могат да карат ски добре, Олав Бялаланд е привлечен в експедицията заради уменията си със ските, той е шампион скиор. Скоростта на кучетата и скиорите означава, че са възможни по-дълги преходи без почивка. Те достигат полюса на 14 декември 1911 г., 56 дни след потеглянето. Тръгват обратно на 18-и. През това време правят навигационни измервания по различно време на деня и пътуват в околностите, за да се уверят, че наистина са стигнали до Южния полюс. Амундсен оставя палатка и писмо, адресирано до краля на Норвегия, с молба към Скот да го достави. Те пристигат на „Фрам“ на 25 януари 1912 г., само 38 дена след напускането на Южния полюс. Цялото пътуване им отнема 99 дена, 10 по-малко от очакваното. Изминали са 3440 км, петима мъже и петдесет и две кучета са потеглили, петима мъже и единадесет кучета са се върнали. След загубата на понитата британците теглят сами доставките си. Скот напуска лагера си с осем мъже, пътуващи с моторни шейни, кучета, понита и пеша на 1 ноември 1911 г. Само малка група от четирима е планирано да стигне до полюса, останалите са там, за да помогнат за транспортирането на храна и провизии, като част от тях се подготвят да помогнат и при връщането. В крайна сметка остават два екипа, всеки от по четирима мъже, които управляват шейни и провизии. Въпреки че е планирал четирима, Скот решава да тръгне с екип от петима души до полюса, включително и себе си, а останалите трима се връщат обратно на кораба. Експедицията на Скот пристига на полюса на 17 януари 1912 г., 77 дни след потеглянето. Те откриват, че Амундсен ги е изпреварил с пет седмици. По пътя дотук състоянието им се е влошило от недостатъчната храна, липсата на витамини докарва скорбут. Почиват един ден и тръгват да се връщат на 19-и. Въпреки необичайно студеното време, недоимъка на храна и ниския морал, те постигат добър напредък до ръба на Полярното плато. По време на спускането на една от групите на 100 мили от ледника на платото Биърдмор до морското равнище, Едгар Еванс пада на 4 февруари, което го прави трудноподвижен, а след второто падане на 17 февруари той умира близо до подножието на ледника. Скот е оставил поръчка да ги посрещнат кучешки впрягове в 2:30 ч. на 1 март 1912 г. Останалите четирима мъже достигат точката на 27 февруари. Но настъпва 10 март, а пристигащи кучета не се виждат. Остава им да изминат около 400 мили, при трудни условия, по заледена повърхност и при необичайно ниски температури. На този ден капитан Лорънс Оутс със силно измръзнали крака излиза от палатката във виелица и тръгва към смъртта си, като последните му думи са: „Аз просто излизам навън и може да мине известно време“. Останалите изминават още 20 мили, всички страдат тежко и правят последния си лагер на 19 март. Виелицата пречи на по-нататъшния им напредък и те остават в палатката си с намаляващи запаси. Последният запис в дневника на Скот е от 29 март; смята се, че той е умрял последен на този или на следващия ден, 70 дена след напускането на полюса. Последният им лагер е бил само на 11 мили (18 км) от „One Ton Depot,“ където храната и горивото биха могли да ги спасят. Трите тела в палатката са открити едва осем месеца по-късно, на 12 ноември 1912 г. Над шатрата е издигната голяма снежна купчина и импровизиран кръст. Преди „Терра Нова“ да си тръгне за вкъщи, на хълма с наблюдателница с изглед към Хидж Пойнт е издигнат паметен кръст. Той е там и до днес. Много поуки са извлечени от изследванията в Антарктика – както от Амундсен, така и от Скот, и от успехите им, и от неуспехите, които са безценни за бъдещите експедиции. Техните истории са завладяващи по много причини и ги разкриват като сложни герои, засегнати от множество фактори. И начинът, по който са приети от света и в техните страни, е почти толкова сложен. А най-големият комплимент и за двамата е, че сега на Южния полюс има голяма американска научна станция, обслужвана целогодишно, наречена Станция Южен полюс „Амундсен-Скот“. Подбор, превод и редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА