culturespace.bg
Картаген е могъща морска империя, базирана около едноименната си столица, която сега се намира в съвременен Тунис. Преди Рим, като голяма сила, до 264 г. пр.Хр. (годината на първия му сблъсък с Рим), Картаген контролира голяма част от Северна Африка, Испания и западната част на Сицилия.
Именно тази последна провинция ще накара Картаген да влезе в конфликт с Рим, градът-държава, който в това време доминира над голяма част от Италия, след като побеждава гръцките държави от Магна Греция (днешна Южна Италия).
Републиканският Рим е изтласкан до ръба на колапса на 2 август 216 г. пр.Хр., когато картагенският генерал Ханибал унищожава най-малко 50 000 от неговите легионери в битката при Кана по време на Втората пуническа война.
През 216 г. пр.Хр. Римската република е въвлечена във втората от това, което в крайна сметка ще бъдат три опустошителни войни със северноафриканския град-държава Картаген. Това, което започва около 50 години по-рано като териториален спор, се е превърнал в екзистенциален дуел, в който и двете сили се борят за надмощие. Рим е победител в Първата пуническа война, но в началото на втория конфликт през 218 г. пр.Хр. картагенският генерал Ханибал организира дръзко нахлуване в Италия през Алпите. Оттогава неговата наемна армия от либийци, нумидийци, испанци и келти вилнее из провинцията, опустошава земеделски земи и побеждава римските легиони. В две големи битки – при река Требия и край Тразименското езеро, Ханибал използва своя военен гений, за да вземе до 50 000 жертви от римляните.
След тези ранни загуби Рим възприема стратегията на бавене на военните действия, като се опитва да прекъсне линиите за доставки на Ханибал и да избегне ожесточените битки. Но през 216 г. пр.Хр. в Рим избират Гай Теренций Варо (лат. Gaius Terentius Varro) и Луций Емилий Павел (лат. Lucius Aemilius Paullus) за консули и им осигуряват осем легиона – най-голямата армия в историята на републиката. Мисията им е ясна: да се изправят срещу армията на Ханибал и да я смажат.
Шансът за сблъсък се появява по-късно през лятото, когато Ханибал настъпва към Южна Италия и превзема жизненоважен склад за доставки близо до град Кана. Варо и Павел го преследват и до началото на август римляните и картагенците са разположени по поречието на река Ауфидус. Според древния историк Полибий, Ханибал е имал на разположение около 40 000 пехотинци и 10 000 кавалеристи (всичките му известни бойни слонове са загинали дотогава).
Варо избира да подреди осемте си легиона така, че да отговарят на формата на полумесец, в която Ханибал е разположил войските си. Но сбърква!
Сутринта на 2 август двете армии се срещат на горещата, потънала в прах равнина и се готвят за битка. Римляните са се разположили, като пехотата е в традиционна блокова формация, защитена от кавалерията в двете крила. Варо — командирът на деня — се надява да използва легионите си като таран, за да пробие центъра на картагенските редици. Ханибал очаква това, затова подрежда армията си в нетрадиционна формация, предназначена да използва инерцията на римляните срещу тях. Той позиционира най-слабите си войски – неговите галски келти и испанци – в самия център на своя авангард. След това поставя своята по-елитна, калена в битки либийска пехота малко по-назад и на двата фланга. Кавалерията заема позиции в краищата на лявото и дясното крило. Когато е напълно сглобена, картагенската линия прилича на удължен полумесец, с изпъкналата част в центъра си към римляните. Ханибал никога не застава отзад, той заема позиция отпред заедно със своите испанци и гали.
Под звука на тръбите двете страни се втурват напред и битката започва. „Сега започна голямо клане и голяма борба“, пише по-късно историкът Апиан, „всяка страна се бореше храбро“. Леката пехота започва битката, като пробва хвърля копията си. Първата решителна маневра следва, когато тежката кавалерия на Ханибал, под командването на Хасдрубал, брат на Ханибал, се нахвърля върху конниците на десния фланг на римляните. За кратко превъзходните картагенски ездачи почти са заличили римските си противници.
В битката на пехотата, галите и испанците на Ханибал с голи гърди се сблъскват с основната част от римляните сред вихрушка от мечове, копия и щитове. Докато войските се секат и мушкат, картагенският център бавно е изтласкан назад и променя формата си от външна издутина във вдлъбнат джоб. Всичко това е част от плана на Ханибал. Като създава у римляните впечатлението, че побеждават, той само ги примамва в пространството между все още невлезлите в боя либийски войски по краищата на неговата формация. Напредвайки с висок дух, хиляди легионери скоро се стичат в „джоба“ на картагенската линия. Когато го правят, те изоставят подредената си форма и се скупчват.
Джон Тръмбул (John Trumbull), "Смъртта на Павел Емилий в битката при Кана" (1773 г.)
Сега Ханибал издава заповедта, която ще означава гибел за римляните. По негов сигнал либийците се обръщат навътре и атакуват левия и десния фланг на настъпващите легионери, затварят ги в менгеме. Междувременно Хасдрубал препуска в галоп през бойното поле и помага за разгрома на кавалерията от лявото крило на римляните. След като откъсва римляните от тяхната конна подкрепа, той обръща силите си и се нахвърля върху незащитения тил на легионерите. Оцелелите римляни, може би до 70 000 мъже, са напълно обкръжени.
Капанът на Ханибал е щракнал, но битката все още е далеч от своя край. Обградените легионери не показват никакви признаци на предаване, така че картагенците се приближават и започват да ги избиват един по един. През следващите няколко часа равнината при Кана се превръща в поле, пълно с трупове. Няколко хиляди римляни успяват да се измъкнат от обкръжението и бягат, но без място за маневриране, останалите са притиснати и изклани. „Някои бяха открити да лежат там живи, с прерязани бедра и сухожилия, оголвайки вратовете и гърлата си и карайки своите завоеватели да източат остатъка от кръвта им“, пише по-късно хронистът Ливий. „Други бяха намерени с глави, заровени в дупки, изкопани в земята. Явно бяха направили тези ями за себе си и натрупването на мръсотия върху лицата им спираше дъха“.
Древните източници се различават, но до залез-слънце между 50 000 и 70 000 римляни лежат мъртви, а хиляди други са пленени. Ханибал е загубил около 6000 души. В тази битка загива и консулът Луций Емилий Павел.
Мълвата за клането в Кана кара град Рим да изпадне в паника. „Множества се тълпяха по улиците“, пише Апиан, „оплаквайки своите роднини, призовавайки ги по име и оплаквайки собствената си съдба, ако попаднат в ръцете на врага.“ В своето отчаяние римляните изпращат сенатор до гръцкия оракул в Делфи, за да разбере значението на трагедията. Те дори извършват човешки жертвоприношения, за да умилостивят боговете. Докато Ханибал в крайна сметка решава, че армията му е твърде слаба, за да марширува към Рим, независимо че битката при Кана е тласнала Републиката към ръба на пропастта. „Със сигурност няма друга нация, която да не би се поддала под такава тежест на бедствие“, пише Ливий.
И все пак дори в най-мрачния си час упоритите римляни просто отказват да капитулират. След кратък период на траур сенатът на Рим отхвърля предложенията за мир на Ханибал и му отказва да откупи пленените си войници от Кана. Гражданите са натоварени да работят за производството на нови оръжия и снаряди, а осакатената армия е възстановена чрез намаляване на наборната възраст, набиране на затворници и дори предлагане на свобода на роби в замяна на служба. За всеки от римските легиони, унищожени в Кана, в крайна сметка са сформирани по няколко и са изпратени на бойното поле.
Докато неговият враг набира мощ въз основа на огромната си човешка маса, Ханибал губи силата си. Той продължава да мародерства из Италия в продължение на няколко години в търсене на втора Кана, но изолираната му армия бавно изчезва, след като не може да събере за каузата си някой от съюзниците на Рим. След чудотворното завръщане на римляните през 204 г. пр.Хр., когато генералът, известен по-късно като Сципион Африкански, започва нашествие в Северна Африка с около 26 000 мъже, много от които оцелели след унижението в Кана, Ханибал е отзован от Италия, за да защитава Картаген. Но през 202 г. Сципион решително го побеждава в последния сблъсък на войната в битката при Зама.
Втората пуническа война на практика слага край на управлението на Картаген като военна сила, позволявайки на Рим да затегне хватката си в Средиземно море и да започне да изгражда своята империя. Дори след поражението си Ханибал е запазил достойно място в пантеона на великите военни командири. Римляните правят негови статуи, за да отпразнуват триумфа си над достоен противник, а победата му при Кана по-късно става обект на възхищение на генералите от Наполеон до Фридрих Велики. Дуайт Д. Айзенхауер описва битката при Кана като „класически пример“ на битка за унищожение. Въпреки това тактическият шедьовър на Ханибал не е достатъчен, за да разбие римляните. Победата му в легендарната битка при Кана изпълва врага му с решителност да спечели войната.
|
