Ние сме в дълг към тази личност.Не сме проникнали дълбоко в нейния свят, в глъбините и потайните кътчета на специфичното му актьорско и човешко дарование. От сериозен анализ се нуждаят артистичната му природа и режисьорските му умения. Не са записани спомените на живите свидетели на неговото творчество, доколкото ги е имало… Не са разпитани внимателно и подробно потомците… Така, както нямаме време, навици, потребност от анализ, усет за историзъм, съществува сериозна опасност да пропуснем съдбата на този уникален човек, чийто житейски и художествен път е съдбоносно свързан с развитието на театралното изкуство у нас, и изобщо с българската култура. Дано отбелязването на 100-годишнината от рождението на Варненския театър послужи като отправна точка за едно търсачество, за събуждане на любопитството към тази достойна, извънредно интересна, богата, белязана със знака на дарбата, човешка природа.
.png)
Стоян Бъчваров е роден на 25 юли 1878 г. в село Медвен, Котленско. Това е родното място на бележития автор на „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов. Родът Стоянови и родът Бъчварови произхождат от общ прародител: Стоян. Ето защо това име, по старинна българска традиция, непрекъснато се повтаря, предава и носи от потомците. Ако се вгледаме внимателно в рождената дата, ще забележим, че той се ражда заедно със свободата на България. Последното дете на Велика и Стоян Бъчварови. Последно, защото в една от битките за българската свобода загива баща му, без да дочака раждането на своя изтърсак. Синът така и не узнава къде са костите на Стоян бъчваря – братовчеда на Захари Стоянов, буйна и непокорна глава.
Отглежда го като собствено дете най-големият му брат Димо Бъчваров – първият кмет на Медвен след Освобождението. Стоян расте и играе момчешките си игри заедно с децата на Димо: Стоян, Васил, Велика, Коста, Захари, Симеон. Медвенското детство на Стоян Бъчваров е неотменно свързано със Синия Вир и с дъхавите ливади, за които разказва Захари Стоянов, когато описва родния си край.
Първоначалното си образование завършва в селото, а прогимназията – в Градец и Котел. Тук е мястото да споменем, че момчетата от рода Бъчварови до един получават най-високо образование. Стават лекари, учители, архитекти, агрономи, икономисти. Те са част от нашата следосвобожденска високоерудирана интелигенция. Петнадесет-шестнадесетгодишният Стоян Бъчваров известно време е учител из карнобатските села . Успява да спести пари и сам се записва в Казанлъшкото педагогическо училище. Тук попада под влиянието на социалистическите идеи, много модерни сред казанлъшката младеж тогава. Инициира стачка против преподаването в училището и е наказан сурово. Изпращат го под конвой в Шумен, в VII пехотен полк, за принудително отбиване на военната служба. По това време той няма дори навършени 17 години. Но юношата от Медвен е бил вече изградена личност, буйна, романтична, свободолюбива.
През есента на 1895-а Бъчваров постъпва в четвърти клас на прочутата Варненска мъжка гимназия. Вижда морето, белия град и те остават завинаги в сърцето му. В началото на 1897-ма за първи път участва в ученическо театрално представление. Първа мъжка гимназия е люлка на варненския любителски театър и тъкмо тя заразява с тази страст емоционалния младеж. „Взема ми акъла“ – пише Стоян Бъчваров в спомените си. Обсебва го театралната магия и не го пуска до смъртта му. На ученическа сцена изпълнява ролята на Херман в спектакъла „Разбойници“ от Шилер. Тази първа изява става на 29 март 1897 г. Той старателно записва датата в бележничето си и я смята за начало на своята сценична дейност.
По-късно, без да се замисля, се включва в първата попаднала в полезрението му пътуваща трупа. С артисти-скитници, мизерни и окаяни, започва митарството и изкачването му по дългия, трънлив, отчайващо грапав и труден път на българския провинциален актьор. В трупата на Войден Чернодрински той получава толкова жалка заплата като начинаещ артист, че едва свързва двата края. Този период от живота му, неуютен и гладен, е белязан с изключителна любов към театъра. Изпитание на волята. Страданията и лишенията не го отклоняват от избраната цел. Възниква въпросът – що за любов е това?! Страдание и любов, любов и страдание… За съжаление отговор няма. Може само да гадаем за усилията и проявите на този страхотен българин, с огромен мерак за театър, разсмиващ публиката по села и градчета, жизнен, пъргав, ограничен, обаятелен.
През пролетта на 1902-ра го извикват в театъра на Матей Икономов. Това е вече сериозна трупа. В „Съвременен театър“ поверяват на младия Стоян Бъчваров отговорни роли. Тук той създава образа на Дядо Лука от пиесата на Горки „На дъното“. В този театър Бъчваров се утвърждава като творческа личност, като богато, разностранно дарование.
През 1904 г. Бъчваров става член на сформиралия се Народен театър. Това е неговият триумф, творческата му победа. Попада сред съзвездие от големи български артисти: Сарафов, Будевска, Ганчев, Кирчев, Стойчев, Снежина… Те го приемат като достоен и равен. През 1908-ма е на специализация в театрална Москва, където осем месеца посещава представленията на МХАТ, Малый театър, Театъра на Корша… Гледа повече от 80 представления. В Москва Бъчваров придобива голяма театрална култура. Среща се и контактува със забележителните Станиславски, Немирович-Данченко, Качалов, Москвин, Комисаржевска, Ермолова… От него време са московските му бележки. В тези бележки той подлага на анализ изкуството на руските артисти и откровено споделя своето мнение. Вглъбява се в майсторството на корифеите, но отбелязва и несъвършенствата: „Преиграват. Сантименталничат…“. Още тогава Бъчваров проявява своето забележително чувство за мяра и критичен усет към сценичното поднасяне на страстите.
През 1910 г. Стоян Бъчваров напуска театъра и заедно с друг варненец – Антон Страшимиров, основава пътуваща театрална трупа „Смях и сълзи“. В тази трупа Бъчваров е актьор и режисьор. Тук се проявява способността му да изгражда художествената последователност и цялост на театралното представление.
През 1921-ва е поканен за директор на току-що сформирания Варненски театър. Този факт заслужава по-специално внимание...
Откъс от книгата „Варненският театър – обществен феномен”, изд. СНЦ „Виа Антика”,2016г. Автор – Сия Папазова.
|
