Неиконният Левски

Георги ВЕНИН *** В зората на новото хилядолетие избрахме Апостола на свободата за най-велик българин в една състезателна игра по БиБиСи-калъп. Левски обаче няма нужда от подобни преборвания. Той е победил роба в себе си, показал е на българина, че може да е близо до Отца, и без да е в расо. Цялата революционна философия, стратегия и тактика на Левски учи народа ни да не се уповава на освобождение и решаване „на българските работи“ отвън, с чужда помощ, а да разчита на себе си, да вземе „святото дело“ в собствените си ръце. Както попътно отбеляза някога Любомир Левчев, сякаш кръвта на свободата, справедливостта и благоденствието е от нулева група – на всекиго можеш да даваш, но не можеш да вземеш от всекиго… Левски, както и Ботйов, се появява през време, когато във Франция се подготвя бумът на импресионизма, в Италия водят титанични битки Мацини и Гарибалди; когато вече се говори за молекули, радиоактивност, рентгенови лъчи; когато във въздуха се издигат първите самолети, когато се раждат колоси като Юго и Мопасан, Мусоргски и Верди. Но и когато една империя живее върху пепелта на миналата си слава: Османската империя. И България е неин придатък. А Левски иска да пробуди задрямалата българска рая на бунт против поробителя. Бленува (както и Ботйов) за чиста и свята република, когато цялата тази гореописана Европа е монархическа. И с това той и Ботйов са велики европейци, заченати в турски вилает, но от български, да не кажем – от вселенски, дух. *** Два важни цитата от изследователи, посветени на темата „Левски“. Росен Янков, публицист: Представата ни за Левски не бива да е като за знаменосец на Панайот Хитов или в легията на Раковски; не дори като за съзаклятник и революционер. По днешната терминология той е обществен деец, който е реализирал своя политически проект, при това – без финансиране от фондации. Историята доказа, че възгледите на Левски са били единствено правилните. Неговата стратегия се оказва печеливша, макар самият той да не доживява нейното тържество. Мрежата от комитети, създадена от него, се запазва почти непокътната дори след погрома от предателствата на Димитър Общи и залавянето на самия Левски. Тъкмо тези комитети вдигат Априлското въстание и след него, въпреки разгрома и зверствата, по-скоро тъкмо заради тях, се стига до Руско-турската освободителна война. Николай Хайтов: Най-голямата драма на Дякона обаче е свързана с неговия обет-завèт пред народното управление – черта, рязко отличаваща го от останалите ни възрожденски дейци. За Левски вярата във вишегласието е свято нещо. Не случайно това са едни от най-често употребяваните думи в писмата му. Апостола притежава всички качества на голям ръководител: знания, организаторски способности, решителност, но не и коравосърдечие… Той е бил добър, милостив, демократичен, сговорчив. Той не прилага устава към Димитър Общи, не го умъртвява, както би трябвало, и тази грешка го довежда до бесилото. *** Напразно и погрешно натъртват, че Левски бил неук. Младият Васил Кунчев е намерявал да учи висше образование, затова след Стара Загора довършва четвърти гимназиален клас в Пловдив. Можел е спокойно да стане митрополит: предстояло е създаването на Българската екзархия и вуйчо му владика е бил негов опекун. Но той не ламти за постове, а само за избавлението на родината си. И под божието око няма антагонизъм в неговия житейски избор. Та нали, напомня ни Ваклуш Толев, вътрешната страна на монашеството е да се узрее за жертва…! Левски е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората! Защото религията на поробения е свободата! Но дали, когато иде реч за Апостола, не четем само „добрите новини“? Знаем ли цялата истина за голготския му Път до безсмъртието? Понеже ето – макар и левент, строен и с яко телосложение, Левски не е бил от най-здравите. При Втората българска легия му правят операция от апандисит или от спукана язва, лошо го зашиват и цял живот огромната скалпелна рана гнои и той я маже с мехлеми, да уталожи болката. Това вероятно е причината да не се запише в четата на Хаджи Димитър. В тефтерчето му има лекове за „клинов човек“, сиреч за човек със сърдечни болежки – той ги е имал. Когато го залавят, Апостола е вече доста изтощен, похабен; на 36 е, а тогава повечето мъже са умирали на по 40 и нещо, като Раковски и Каравелов. *** Предавали са го по време на комитетските му хождения. А след залавянето му кàта ден по трима-четирима негови сподвижници са чукали на каймаканските порти. Удряли са чела òземи и са вопили: „Издавам го, за да ми се присвои званието доносник!!“. Сред тях – и даскал Пиво от Сопот, братовчед на Левски, че и възпетият от Ботйов Петко Страшника… Самопризналите се 58 „бунтовници“ Левски нарича „магарета, които после ще се пъчат като големи мъже…“. (От 62 разпитани на процеса против Апостола само четирима не го предават…) След Освобождението Иванчо Хаджипенчович с нечуван цинизъм произнася пред строящия се паметник на Апостола в София: „Ба, по тогавашному ние осъдихме един нехранимайко, който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата, а по сегашному излиза, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на България“. *** Иисус Христос не слиза на Земята за светците, а за унижените и оскърбените, за прокажените, онеправданите, бедните, недолюбваните. Що за християни сме ние, щом можем да обичаме само каноничните праведници! И затова превръщаме и Левски, и Иисус в стерилни мумии приживе. Нека обичаме Левски такъв, какъвто е. Той е свят с любовта си към България, при пълното съзнание, че народът, който населява нейната територия, е още неук, боязнен и не съвсем читав. Но кой народ в света е безгрешен до святост! Никой. (Въпреки всичко Левски не реква нито едно оплакване, камо ли клетва спроти българския народ; няма истерии, раздвоение, ропот.) И ако без ирония перифразираме четири угодливи стиха на Маяковски: когато кажем Левски – разбираме България; когато кажем България – разбираме Левски. Затова, когато хулите или ругаете България, знайте, че с това хулите и ругаете и Левски. И се запрете. Запрете се и сторете дълбок поклон пред паметта за величието на най-големия българин и българолюбец. Затова е естествено народното тежнение да бъде Левски канонизиран. Ала не бива. Защото тогава ще го заклещим в милозливата безметежност на църковната праведност и ще му отнемем широтата и шареността. Ще оградим с иконни синори необятността му. Величавият и величан Апостол на българската свобода не е небесен пратеник, а земен човек. Не е нито каноник, нито паметник, нито архангел; той е мъж от плът и кръв. Сам споделя кривините на събратята си.Вместо да се отдаваме на съзерцателно и пасивно идолопоклонство, нека изразим почитта си към големия карловец, като запретнем ръкави да въплътим неговите идеали. Защото, както е казал той, „да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили“. Духът на Левски вечно ще кръжи над нас. Защото е казал: „Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму…“. И макар че свеждаме по-ниско глави пред бесилото му, и макар първият му паметник да е вдигнат на лобното му място, а не в родното му Карлово, не неизбежният край му дава величие, а величието на неговото дело му отрежда достоен край.