culturespace.bg
Има някакво двусмислие в живота на Джей Д. Селинджър: колкото повече той решава да се оттегли от славата, толкова по-известен става. Неговото творчество, включително романът „Спасителят в ръжта“, който е публикуван през 1951 г. и продължава да се продава в около 250 000 копия годишно, според в. „The Irish Times“, се превръща в един от най-четените, изучавани и любими романи в Америка. Но може би това, което наистина бетонира славата му в популярната култура през втората половина на ХХ век, е решението му да се изплъзне от общественото внимание и да живее като отшелник – решение, което той взема през 1953 г., само две години след издаването на прочутия си роман. Така се появява, според „Independent“, „най-известният литературен отшелник в света“.
Само в тази фраза противоречията в обществения живот на Селинджър са отразени широко: в крайна сметка неговото оттегляне от света става също толкова известно, колкото и творчеството му – може би дори повече. Но има много дълбини в историята на Селинджър, освен неговата малка библиография и десетилетията му мизантропско самоизолиране, много аспекти от ранните му години, които хвърлят светлина върху причината, поради която той пише – и живее – по начина, по който го прави.
Едно от най-известните изображения на Селинджър е направено по време на отшелническите му години от журналист на списание, който е хванал автора неочаквано в кадър. Снимката показва Селинджър, който гледа втренчено в обектива, ядосан от нахлуването в личното му пространство. Но ако Селинджър наистина е имал отвращение към славата, разказите за ранния му живот го оспорват и показват, че това не е страдание за цял живот, а изпитание, в което той израства.
Въпреки че се представя като самотник, Селинджър е твърде %социален“ и като млад; според „Independent“, писателят е мечтаел да стане актьор. Най-близо до шоу бизнеса Селинджър е през 1941 г., когато в началото на 20-те си години бъдещият писател има кратък период като директор на развлекателни програми на круизния кораб „Kungholm“, според „Cruise Line History“. „The Independent“ твърди, че задачата на Селинджър е била да организира забавления, включително танци и игри, и че ролята му е да танцува със свободните жени, за да се гарантира, че всички се забавляват – не баш мечтаната работа за някого, който по природа е антисоциален. Безгрижният круизен начин на живот на Селинджър приключва внезапно само след три седмици, когато корабът е реквизиран за използване през Втората световна война. Преживяванията му на „Kungholm“ ще се окажат добър материал за неговата белетристика и са отразени в неговия разказ от 1947 г. „Младо момиче през 1941 г. без талия изобщо“ – любовна история, която се развива на круизен кораб със същото име като този, на който работи младият Селинджър, според сайта Salinger.org.
Селинджър скоро е призован в американската армия като част от военните действия и служи от 1942 до 1944 г., според „Biography“. В началото на Селинджъровата биография в „Биокритиката“ на Харолд Блум, в главата, озаглавена „Ужасите на войната“, авторът и академик Норма Джийн Лутц описва как младият Селинджър – който е на 25 години, когато започва военната си служба – млад, но значително по-възрастен от много от своите колеги войници, голяма част от които все още са в тийнейджърска възраст – е в центъра на ужаса по време на десанта в Деня D, когато нахлуват в окупирана Франция на Юта Бийч, Нормандия – бряг, силно укрепен от германците: това е „въведението му в мрачните реалности на войната“.
В своето стихотворение „Въздух и светлина, време и пространство“, публикувано в „Poem Hunter“, Чарлз Буковски твърди, че ако някога ще творите, ще го направите дори „докато целият град трепери от земетресения, бомбардировки, наводнения и огън“. Както показва биографията на Лутц, точно това е правил Селинджър: изграждал е започващата си писателска кариера, като упорито натиска клавишите на пишещата машина и докато пътува с джип по неравните военни пътища, общува с редактори и ментори по пощата, а не с приятели и семейство.
Но преживяванията на Селинджър от войната, които включват освобождаването на концентрационните лагери, го травмират дълбоко. Той се връща у дома с посттравматично стресово разстройство, според „Independent“, който твърди, че по-късно е казал на дъщеря си Маргарет: „Никога не изхвърляш напълно миризмата на горяща плът от носа си, независимо колко дълго живееш“.
Въпреки че Селинджър продължава да пише по време на войната, това, което вижда, променя дълбоко възгледите му. Предвоенното изобилие, което е позволявало да танцува със самотни дами като директор на развлечения на круизен кораб, е заменено от силното желание за стабилност и конвенционалност, за удобствата на нормалния живот в мирно време, въпреки че Селинджър продължава да работи като военен в Германия, помага за проследяването на бягащи нацисти, според „The Times of Israel“.Той се регистрира в психиатрично заведение след това, което, изглежда, е било нервен срив.
Селинджър все още е на лечение, когато среща и се влюбва в Силвия Уелтър, твърди „Independent“. Уелтър е жена с немско-френски произход, която писателят среща за първи път в психиатричната клиника в Нюрнберг. Двамата се женят в рамките на седмици, но нововъзникналият роман през първите дни на мира се оказва още един удар за психически крехкия Селинджър, когато той разбира, че новата му съпруга е била информатор на Гестапо.
Всъщност, според „The Times of Israel“, Уелтър „мрази евреите толкова, колкото [Селинджър] мрази нацистите“, поради което – като се има предвид еврейското наследство на Селинджър – техният съюз става наистина невъзможен. Бракът им е анулиран в рамките на месеци, но цялата история несъмнено засяга изключително Селинджър.
Въпреки това, според Норма Джийн Лутц, някакъв късмет е сполетял Селинджър по време на Втората световна война: това е шансът да се срещне със своя литературен кумир Ърнест Хемингуей.
Хемингуей, който вече е нещо като легенда през 40-те години на миналия век, живее в парижкия „Риц“ като военен кореспондент, а според съобщенията Селинджър се отправил към хотела с приятел и копие от наскоро публикуван разказ. Той намира Хемингуей за подкрепящ и достъпен и тяхната среща дава решителен стимул на Селинджър да продължи да бъде писател. Шест години след края на Втората световна война дебютният роман на Селинджър го превръща в литературна мегазвезда.
Въпреки че се оттегля от обществения живот малко след добиването на голямата си известност, Селинджър все още е готов да използва репутацията си за собствена изгода – особено когато става въпрос за впечатляване на млади момичета и жени. Според „Independent“ авторът на „Спасителят…“ е атакувал с толкова директна реплика, че няма съмнение в задните му мисли: „Аз съм Джей Ди Селинджър и написах „Спасителят в ръжта“.
Селинджър се жени още два пъти след анулирането на съюза му със Силвия Уелтър: първо за Клеър Дъглас, британска тийнейджърка, която среща през 1954 г. (Селинджър е на около 30 години тогава), с която имат две деца, преди да се разведат през 1967 г., и през 1988 г. с Колийн О'Нийл, за която остава женен до смъртта си през 2010 г.
Дж. Д. Селинджър; Колийн О'Нийл
Освен браковете си Селинджър има голям брой афери през целия си живот с много по-млади жени. Една от тези жени, Джойс Мейнард, му нанася удар по репутацията в края на 90-те години, когато разкрива натрапчивото поведение на Селинджър. Според „The New York Times“ тя била първокурсничка в колежа по време на тяхната десетмесечна връзка и нейната книга разкрива подробности от живота на Селинджър: той яде замразен грах за закуска; той е развил нездравословна привързаност към хомеопатията. Тя също го обвинява, че е „сексуално манипулативен“. Две години по-късно собствената дъщеря на Селинджър, Маргарет, публикува друго разкритие, което „The Times“ разпространява, като го обвинява в малтретиране и зловещо изброява многото му странни мании, от акупунктура до пиене на урина. Подобни разкази за личния живот на потайния автор навреждат непоправимо на репутацията на Селинджър през последното му десетилетие и се появяват дори в многобройните му некролози, когато той почива през 2010 г. на 91 години. Но през 2013 г. още една зловеща подробност гръмва в заглавията, когато нова книга, „Селинджър, от Дейвид Шийлдс и Шейн Салерно поднася изненадващо твърдение. В допълнение към травмите, които претърпява по време на войната, голяма част от неврозата на Селинджър идвала от срама, който изпитвал от факта, че има само един тестис. Шийлдс и Салерно, които казват, че две жени в живота на Селинджър са потвърдили деформацията, твърдят в книгата, че „Войната беше една рана, но тялото му беше другата. Комбинацията от тези рани направи Селинджър“.
Джей Д. Селинджър е преди всичко писател, издържал проверката на времето. В световнта литературна история той остава като автор на романа „Спасителят в ръжта“, който вече е класика, и един от най-влиятелните писатели на ХХ век. Когато Селинджър се завръща у дома през 1946 г., той скоро печата своите писания в „The New Yorker“. През 1951 г. излиза „Спасителят в ръжта“ и променя живота му завинаги.
Той публикува само един роман през живота си. От „ Спасителят в ръжта“ са продадени повече от 65 милиона екземпляра. Популярността на класиката нараства поради противоречивите теми и герои – някои училища дори я забраняват, според CNN. Книгата вманиачава убиеца Марк Дейвид Чапман, който има копие от книгата със себе си, когато застрелва Джон Ленън през 1980 г. Селинджър ще се отдръпва все повече и повече от света, като в крайна сметка ще стане отшелник до смъртта си.
Превод: М. ВЕСЕЛИНОВА
Бел. прев. За нас, поколението, израстнало със „Спасителят в ръжта“,, след толкова години в сърцата ни остава тази мисъл на Селинджър: „Както и да е, аз все си представям малки деца да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца – а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа – освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта – искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза от някъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей нá, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда, зная, че е лудост“.
|
