Георги ВЕНИН
Ако 6 септември 1885 г. бе чутата молитва на българския народ за свързаност с Майката Родина, 22 септември 1908-ма е денят на неговото преображение от народ в нация: тогава, по думите на Достоевски, ние се простихме с детството си; в недрата на обществото си бяхме узрели за идеята на националността.
Защото нима можехме да бъдем съединени, но зависими!?
И ето: ние обърнахме времето и то обърна нас!
Тази своя независимост България бе готова да откупи с 82 милиона златни франка и да изкупи с горчивата чаша на разтерзаването си, ако дипломатите й не успееха. В пазарлъците участваха империи, компании и европейски банки. Преговорите се водеха в Цариград, Петербург, Виена, Париж, Лондон.
Обикновено попържан за последвалите национални катастрофи и за разюздания си живот, този път Фердинанд с амбиция, хитрина, решителност и тънък усет за неразбориите и боричканията в европейския свят извоюва отлъчването на васална България от Османската империя; възземването на княжеството в царство; налагането на конвертируем български лев.
Заслугата му, ведно със заслугите на политическия български елит, е нарицателна; нарицателното, с което го обкичиха (Лисицата) – заслужено.
Така 30 години след Освобождението и 23 години след Съединението на Княжество България и Източна Румелия, България възвърна суверенитета си. Българите за втори път отхвърлиха несправедливия Берлински договор, който ги унизяваше и запираше подема им.
През април и май 1909 г. Османската империя, а заедно с нея и великите сили и балканските държави признават независимостта на България.
Но…! Декларациите за независимост не са направили още никого независим, казва американският историк Сантаяна. Нашият народ, нашите дипломати, нашите министри, нашият цар отстояха въжделенията си не на думи – отстояха ги, почтителни към Европа, но неотклонни.
„Най-великото от всички блага е това, без което не можеш да се ползваш от другите – независимостта“, пише Мери Годуин, още преди да стане Шели.
Но историята ни напомня, че си струва да се бориш за някакво право само ако можеш да го използваш.
И ние не само се възрадвахме на независимостта си, но изкласихме всичките й плодни кълнове: за няколко усилни години България от бедна и прихлупена османска провинция изправи снага като европейска държава – и то първа на Балканите! Със собствени златни левове в европейските банки!
И единствено като любопитна подробност, която ненужно се премълчава, е този ироничен знак на съдбата: Октомврийската революция ни направи И ФИНАНСОВО независими: съветската власт се отказа от всички договори, сключени от имперските руски правителства, и така на практика опрости българския дълг.
Една почтена перифраза на Русо гласи, че независимостта е възможността да изпълняваш своята воля, докато свободата е способността да не се подчиняваш на чужда воля. (Може да му се възрази с днешна дата, че си имаме свободни, но зависими „медии“…)
Свободата е състояние на духа; независимостта е уют на душата и тялото. Затова можем да сме независими, а несвободни; но можем да сме свободни, и без да сме непременно независими. Нашите мъдри предшественици сякаш са разбирали тази йерархия на хуманизма – и вижте как са подредили възходящото степенуване в края на своето възвание: „Да живее свободна (на първо място!) и независима (като неизбежно следствие!) България!“.
Независимостта не е условие за свободата, защото свободата е независима от всякакви условия.
Ала има разлика между личностна независимост и държавна независимост. Силната личност може да е свободна, и без да е независима, дори да е роб – защото свободата на човека е вътрешна, тя е ореолът на неговия дух; но една държава не може да е свободна, ако не е независима – това е необходимото, макар и недостатъчно, условие за нейната свобода.
Независимостта е УСЕЩАНЕ за свобода, но още не е същинска свобода. Защото, както отбелязва Бердяев, истинската свобода е не „от…“, а „за…“!
Всъщност една от букварните максими, които с максимален устрем се опитваме да забравим, е, че никой не е против свободата – всеки е против свободата на другите.
Всяка свобода иска вътрешна морална сила. Иначе обрича на самоунищожение.
Случилото се преди 111 години е камбанен звек, който трябва да отеква и днес в сърцата ни, особено когато в тях се загнездва обезсърчителният хленч, че от нас нищо не зависи.
Да, един многовековен наш синдром ни подръпва синджира да се подсмихваме, че независим е от когото нищо не зависи. Но дали ще зависи – зависи и от нас. Независимият може да откаже тази привилегия, ако цената е по-висока от себестойността на съвестта му.
Поне днес нека се поддадем на чувството, че връзката е наяве, че можем да сме независими – като надпартийни българи; като общини; като държава. Тъкмо днес, в Деня на нашата Независимост.
Защото независимо от лековерните илюзии… независимостта трябва да се скъпѝ.
Отвоюваната независимост на България ни учи, че независимо от всичко ние трябва да сме будни и дейни, да не кършим ръце, да не превиваме унизено гръб. Да браним своята самостоятелност. И своята самобитност.
|
