Аурен Хабичев
Веднъж през прозореца на Оноре дьо Балзак се промъкнал крадец. А Балзак живеел в забутано мръсно таванче в източното предградие на бедния парижки квартал „Маре“. Когато крадецът взел да тършува из скрибуцащите кутии върху бюрото с надеждата да намери в тях пари, от мрака се разнесъл смехът на Балзак: „Любезни, напразно рискувате, като опитвате нощем да намерите това, което аз не смогвам да намеря денем“.
Дали това е анекдот и как е приключила историята, ако е действителна, не е известно, но животът на Балзак е толкова ярък и непредсказуем, че за него се носят какви ли не слухове.
Той например вярвал, че близкото общуване с противоположния пол пречи на писането на романи. Поради това се ограничавал до предварителните ласки, но ако работата стигала до „онази работа“, бил в състояние да я прекъсне. Писателят бил убеден, че след нощ, прекарана с жена, се случва изхвърляне на чисто мозъчно вещество, а това пречи на творческата продуктивност.
„Една нощ любов струва половин том“ – тръснал той веднъж на Александър Дюма-син. И изобщо, Балзак смятал, че „нито една жена не струва два тома в година“.
Може би е бил прав? Жената ще те предаде, ще ти измени, ще намери някого с по-тлъст портфейл, а творчеството е единственият верен спътник в живота.
Балзак мечтае да живее в разкош, но му пречат дълговете, които той непрестанно трупа. Той така и не построява вилата на своята мечта и не се разплаща с кредиторите си, макар да става един от най-популярните писатели на своето време. Съвременниците му разказват трогателната история за обюсонския гоблен, който Балзак мечтае да провеси в своя извънградски дом. През 1837 г. Оноре купува земя недалече от Париж. Местенцето се нарича Севре. Балзак, едва избегнал затвора за неплатени борчове, се гмурва в селския бит, като нарича резиденцията си „Льо Жарди“. Имението е напълно запуснато. В къщата практически няма нищо, а мечтателният Оноре, без да губи надеждите си за по-добър живот, пише по голите стени с въглен: „Тук ще е обюсонският гоблен“.Има свои виждания и за дизайна на тавана: „Този таван ще изрисува Йожен Дьолакроа“. А на пода се разстила надпис със същия този въглен: „Тук ще е мозаечен паркет, направен от редки дървесни видове от Антилските острови“.
Може да го смятаме за чудак и фантазьор, но когато става реч за професията (а към писателството, изглежда, той се отнасял точно като към професия), Балзак демонстрира завиден прагматизъм и творческа пресметливост.След като критиците разгромяват двата му романа – „Анета и престъпникът“ и преиздадения през 20-те години на XX век „Последната фея“, Балзак измисля тайното общество „Червеният кон“. Целта на обществото е неговите членове да се внедряват в различни издания, да пишат един за другиго хвалебствени статии. И Балзак получава няколко такива „оди“, след което закрива обществото.
Френският писател не бил чужд на самовъзхваляването. Някак в ръцете на Балзак попаднало списанието „Mercure de France“, в което се съобщавало, че в следващия брой ще излезе рецензия за „Физиология на брака“. Балзак отива в редакцията при автора на бъдещата рецензия Пол Лакруа и предлага свой вариант на текста: „Жив, цветист,живописен стил, остроумен и язвителен, приятни анекдоти, още по-приятни от това, че са разказани докрай. Искрено препоръчваме този любопитен труд, в който мисълта е по-смела от нейното въплъщение и който, подобно „Физиология на вкуса“ на Брийо-Саварен, ще допадне на всички“.
Тъкмо този вариант излиза в следващия брой на списанието. Между другото, в тази книга действително има интересни изрази. Например: „Да бъдеш любим, е по-просто, отколкото да бъдеш мъж – също както да изречеш сполучлива острота по едни повод, е по-просто, отколкото да блестиш с остроумие през целия ден““ – пише Балзак в трактата.
И може ли писател без психоза!? А Балзак страда от доста рядко психическо заболяване, което се нарича „афазия“. Това е, когато човек не може да си спомни наименованията на предмети и неща. И във връзка с това по Париж започват да пълзят слухове за безумието на Оноре. Веднъж барон фон Хумболт — известен немски учен, помолва свой познат местен психиатър да покани някой луд на вечеря. Явно – просто любопитство… И ето, на гости тази вечер са двама души. Единият – целият в черно, начумерен, не проронва нито дума. Другият, напротив, целият накокошинен, истеричен и много приказлив. Хумболт благодари на лекаря, казва му, че отлично е прекарал вечерта и е доволен от общуването си с лудия, като посочва към накокошинения бъбрив гост.
– Какво говорите! Това не е лудият – възмущава се докторът, –лудият е онзи в черно, а вашият събеседник беше Оноре дьо Балзак.
Превод. Г. ВЕНИН
|
