Георги ВЕНИН
***
Винаги съм смятал, че човек, устремен към какъвто и да е връх или каквато и да е дълбина, трябва бавно и съсредоточено да усвоява подстъпите. Ако се изстреля направо на вършинето или потъне като оловно гюлле на дъното, разликата в атмосферното налягане ще го убие. Затова винаги ще ме учудват псевдоаристократизмът и бохемското нехайство към първите стъпки в словотворчеството; винаги ще ме потрисат писатели, които мислят, че могат да улавят „диханието на Бога”, без да знаят как дишат правописът и граматиката.
Човекът на думите е жонгльор и, не знам защо, си го представям, че жонглира с факли. Ако той не е подчинил сръчността, а знае само да разискря главнѝ, има опасност да изпусне факла и да подпали шапитото. Така може да изгорят невинни читателски души.
***
Всеки – за себе си. Това е паролата на новото време. Човекът (без изключение, отвъд статистиката и просветлението, всеобщо!) е забил кървясали очи в собствения си пъп и сякаш чака оттам да покълне нова връв, която да го свърже с Бога.
Ако не говори НА себе си, съвременникът неизбежно говори ЗА себе си. Всекиму, на когото се натъкне. Изчезна дори пронищеният етикет с неговите стократно прекърпвани поздрави: „Как си?“ „Как я караш?“. Когато ви задават „общителни“ въпроси, те са не учтиви, а суетни: „Как ме намираш?“, „Как ти се струвам?“…
Еднопосочното общуване е най-пагубният оксиморон на епохата. Нещо като естетика на грозното.
(Вие се молите, а отсреща потръпват от погнуса; вие крещите за помощ, а бързат да ви подминат с наведени глави. Дори когато просто искате да споделите песен, която е потресла душата ви и е извикала благословени атавистични сълзи в очите ви, в отговор чувате само едно задкулисно негодуващо мълчание.
И какво ви остава освен самотният „свиреп монолог“, за който така проникновено – и, уви, нечуто – говори Канети…)
***
Стана всеобщ рефлекс, когато някой не хареса отклика ви, да тръсне, че сте доброволен наемник на егото си. Колко удобно!
Така тъкмо неговото напитено его замъглява яснотата на взора му. И как тогава да прави и без това трудните разграничения между:
„съдя“ и „отбелязвам несъответствие“,
„изгоден“ и „полезен“,
„със любов“ и „от любов“!
***
Внезапно се оказах необразован българин на преклонна възраст, любител на кулинарни книжлета и, слава Богу, на забвените класици…
Колежката Светла Иванова, и тя редактор и журналист, написа с жар във в. „Словото днес” (бр. 26/9 октомври 2008 г.): „Турцизми се настаниха трайно в журналистически текстове, вместо да си стоят където им е мястото – в говора на необразованите хора на преклонна възраст, в кулинарните справочници и в прашасалите томове на класиците“.
Винаги съм използвал турцизми. С мяра, с усет за детайла. Винаги съм обичал тръпчивия им ориенталски привкус. И както някога писах пък аз, няма причина да се извинявам на когото и да било: турцизми са ползвали нашите „прашасали“ възрожденски поборници, и то в битката за национално самосъзнание! След петвековно смешение на две езикови култури защо те да не си дадат поне по някой бисер от словниците си! За красотата на турцизмите в разказите на българските класици писа Атанас Далчев. Във „Вълшебното огледало“ Николай Хайтов развя байрака (умишлен турцизъм) само спроти чуждиците-АКУЛИ.
Ще ми се да попитам колежката как да заменя с българска съответка „нейсе“ или името на онова сладкогласо птиче от „ИНКРИМИНИРАНОТО“ някога стихотворение на Петър Алипиев „Смъртта на една птица“ – кадънка! Не случайно поменах възрожденците. Размаханият пръст на Светла Иванова напомня дуло на пушка, но не от Априлското въстание, а от т.нар. (тепигьозлъшки наречения – нарочно дразня с турцизми) Възродителен процес. В статията й думица не е обелена за алъш-вериша с политическа подкваска, който докара нашествие от абсолютно неуразумителни англоезични думи във всички масови медиуми. Едно е да си необразован човек, който обаче знае значението на турските заемки, друго е да се мислиш за образован само защото въртиш, макар често неомаслени, на вретеното на езика си купешки чуждици като „РЕЗИГНАЦИЯ“ или „ДИСКУРС“.
Затова хем се радвам, че не съм сам в буната си за бистър български език, хем си мисля защо колежката не се е посвенила да нарече статията си „Параметрите на оварваряването“. Нима за нея „ПАРАМЕТЪ Р“ може необезпокоявано да мине през пропускателния ПУНКТ на нейния ПУРИЗЪМ, а „севда” (да речем) не може?!
***
Дължината на онова, което пишем, ни издава.
Сагата е КОМПЕНСАТОРНА, афоризмът е КАТАРЗИСЕН.
|
