„Очите му изгарящи, а словото му огън“

Симеон КУЛИШ На 7 февруари се навършиха 45 години от смъртта на войводата Ташко Христов Шерифски – борец за национално обединение, основател на Македонското културно-просветно братство във Варна. Българин от Македония, посветил живота си на българската кауза, участвал в Илинденско-Преображенското въстание, Балканските войни и Първата световна война. Ташко Христов е роден през 1879 г. в село Екшису (днес Горно Върбени), Леринско. Когато е едва на една годинка, момчето загубва майка си и израства полусирак, като водеща роля от женска страна изиграва по-голямата му сестра, която по това време е десетгодишна. Ташко има още една сестра и двама братя. Завършва успешно второ отделение, но е принуден да помага на семейството си при работата на полето. Още от ранна детска възраст той слуша разказите на баща си за зулумите и посегателствата на турците и гърците в Македония. С течение на времето в детската му глава навлизат бунтовни мисли. Един ден Ташко влиза в спор с едно турче, което засяга честолюбието му. Стига се до ръкопашен бой, в който категоричен победител излиза младият Христов. Случилото се бързо стига до учшите на бащата на турчето и Ташко е принуден да напусне селото и да се пресели при по-големия си брат Петър в Истанбул. Започва работа като чирак при продавач на овощия. След 2 и половина години в столицата на Османската държава, вече 15-годишен, младият македонец се премества при сестра си в Пловдив. При нея остава една година, работи в нейната градина. Бързо му омръзва и се премества при брат си във Варна. Там го настаняват като чирак в Кара-Пеневата градина, която се намира в съседство с градското Депо. След само половин година двамата братя сами наемат градината и повикват баща си от Македония. Вече поотраснали, Ташко и брат му решават да станат четници. През 1902 г. успяват да привлекат за делото 42 младежи и образуват чета. За войвода избират Марко Шишков, а за негов помощник – Ташко Христов. Създават добра организация и заминават за София. Слизат на гарата в Драгалевци, но там намират „доброжелател“, който ги издава на турския консул. Ташко, заедно с 14 свои сподвижници, е арестуван. След проведено следствие са осъдени на 40 дни затвор, след което – интернирани из цяла България. Шерифски е изпратен във Видин. Там той се свързва с местния Македонски комитет, от който получава револвер и с другарите си се отправя към Стара планина, по-точно към Враца, а от там отпътуват за София. В столицата се срещат с Димитър Чавдаров – комита, който ги съпровожда до границата. Четниците участват в едно сражение с турците, но се налага след това войводата да се завърне във Варна. Ташко Костов, Александър Пърнаров и Симо Димитров През ранната пролет на 1903 г. Ташко Костов отново сформира чета в градината си. Този път сподвижниците са 63-ма души. За ръководител е избран Кольо Лефтеров, а за негов заместник – Шерифски. Заминават за Македония, където бродят из Мехомие и Мелник. При село Пирин четата дава 29 убити и 11 ранени. От този период е първата и последна среща на Ташко Костов с Гоце Делчев. Тя се осъществява в София, а младият българин в спомените си го описва така: „Очите му изгарящи, а словото му огън“. В началото на 1911 г. градината на Ташко Костов отново става сборен пункт на луди български глави, жадуващи за свободата на Македония. Изготвят подробен план, след което Ташко и Кольо Лефтеров заминават за Горна Джумая. Обявяването на Балканската война заварва четата им между реките Струма и Вардар. Първото си сражение дават на Кулата, а второто – на Ченгеле Кале. Отрядът на Шерифски принуждава турските части да отстъпят. В този момент научават, че към Симитли се движи българска войска, начело с подполковник Моллов. Ташко Христов решава, че ще успее да се промъкне незабелязан от турците, за да се срещне лично с висшия офицер. Мисията е осъществена. Шерифски успява да убеди Моллов да му отстъпи цели две оръдия, които да използва в сраженията. Подобно решение на подполковника иде да покаже, че Костов е добре известен и се ползва с добро име. Няколко дена по-късно, в сраженията при Червено поле, войводата е ранен в ръката, която се инфектира. Това принуждава Лефтеров да изпрати Ташко на превръзка в село Стенник. Успехите на четата на Шерифски продължават. След бързото си възстановяване войводата влиза в Струмица на кон, обкичен с цветя. Следвайки българската войска, четниците стигат до Дойран, Серес и Чаизи. Там те се изправят срещу многочислени гръцки части – 1000 андарти и милиция. Положението им се усложнява допълнително и от липсата на храна и подслон. Първият проблем бързо е решен от губернатора на Серес – ген. Вълков, но обстоятелствата налагат Лефтеров и Шерифски, заедно със своите другари, да се изтеглят към Драма, като по-късно се установяват в Алистрад. Тук задачата на Ташко е да следи за гръцката агитация. Той се справя отлично и е похвален лично от Лефтеров за добре свършената работа. От Алистрад четата на Лефтеров и Костов получава нареждане да се придвижи към с. Баница. Тогава се разбира, че Ангиста е нападната от гърците и Лефтеров със 150 души се притичва на помощ, а Шерифски е определен да охранява моста. Скрити в една мелница с Петър Иванов, те скоро забелязват наближаващ гръцки куриер. Веднага вземат мерки. Прострелвайки пощальона, те осуетяват мисията му. Впоследствие Ташко Костов решава да взриви моста, залагайки 2 бомби. След това незабавно влизат в с. Баница и опожаряват няколко къщи. Преследването на гърците продъжава до Крушица, където отново посрещат Шерифски с цветя. Отрядът на Ташко Костов, станал вече известен с прозвището си „летящият“, взема активно участие и в Междусъюзническата война. Води сражение в месността Ромена бука (между Китка и Султан Тепе). Още в първите часове там падат 13 убити. Сърбите съсредоточават близо 15 000-на армия. Битката за Султн Тепе се оказва изключително ожесточена. Българската армия, заедно с Летящият отряд, води тридневна борба, но накрая нашенци са принудени да отстъпят пред многочисления противник. Костов и неговите другари се окопават при Калиманово поле, където дочакват примирието. С избухването на Първата световна война Ташко Костов и други македонци заминават на 15-дневно обучение в Плевен. Той е назначен за старшина на обоза, но след като се запознават с богатата му биография, го изпращат в Македония при подполковник Атанасов. Там ги очаква и Втори Искърски полк. Предстои им сражение с французите. Отново командването на Шерифски дава повод за гордост. С мощно „Ура!“ българските части изненадват врага призори, а противникът започва да се предава. Вземат в плен 360 войници, 1 майор и 19 картечници. В следваите дни отрядът на Ташко Костов, който наброява 205 души, действа в района на Радовиш, Ниш и Кочани. Достигат до Кюстендил, където са снабдени с ново облекло и изпратени отново в Ниш. Тъкмо тук се очаква германският кайзер да направи преглед на войските. Отрядът на Шерифски се подготвя подобаващо за събитието. По време на парада четниците и самият Ташко правят силно впечатление на императора. Вилхелм II сам изявява желание да получи повече информация за тях – кои са и къде са се сражавали. След Ниш четата на Костов заминават на фронта, присъединявайки се към Трета бригада с бригаден командир Александър Протогеров. Летящият отряд е насочен към Албания. Минават Велес, Прилеп, Битоля, Ресен и Охрид. В Охрид образуват канал до Подградец, Албания. На помощ идва и Лефтеров, с когото организират албанците. Ташко се сприятелява с местните, усвоява и езика им. След цели 2 години на този фронт Костов е сменен от 19-и полк. С 400 албанци Шерифски заминава за Дебър. По пътя си срещат ген. Кантарджиев. След кратък разговор помежду им генералът въкликва: „Докато България има такива чада, не ще загине!“. С пристигането си в Дебър Ташко Костов получава заповед да разпусне Летящия отряд и да напусне града. Войводата се отправя към Тетово, а оттам – към Прищина, където се среща с Лефтеров. Двамата заминават за Белград. Там Костов успява да уговори посредством един австриец, който говорел добре бългрски, един кораб до бългрския бряг при Лом. От дунавския град Шерифски се прибира във Варна при семейството и градината си. След края на Първата световна война се отдава на обществена дейност. Много години е в ръководството на градинарското дружество „Св. Трифон“. Основател е на Македонското културно-просветно братство във Варна. Участва в комисиите по набиране на средства за изграждане на Македонския дом в града. Носител е на кръст „За храброст“ – IV степен. През 1967 г. е нграден с медал „За заслуги към БНА“. Борецът за национално обединение доживява 97-годишна възраст.