Снежана ИВАНОВА
Коледа. Тиха и свята. Аромат на елхови клонки и ароматни гозби. Шарено и светло. Никоя коледна свещ не може да освети така ярко елхата, както блесналите детски очи , търсещи под клонките мечтания подарък от щедрия белобрадко. Пухкави ръчички настървено късат лъскавата хартия. А после стаята прегрява от радостно топуркащи крачета, пърхащо сърчице и нажежени бузки. Идва ред и на лакомствата. Какво е това гигантско търбухче в крехкото мъниче, което побира още, и още вкусотии?!
Детски свят с усмихнато лице. Само че този свят има и друго лице. Лице с тъжни детски очи, от които наднича болезненият въпрос: „Защо? Защо аз слушкам, а Дядо Коледа ме подминава и не спира при мен?“. Въпрос без отговор. Или пък отговорът е там, където милосърдието е заменено с бездушие, топлотата – със самота, надеждата – с отчаяние и горест.
Докато четете тези редове, си мислите: „Сега ли е моментът, в навечерието на празника, да помрачаваме очакването с тъга!“. Но този празник е РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО. И когато по християнски си пожелаваме да срещаме добри хора по пътя си, да помислим защо сърцата ни винаги са отворени за детското щастие, а често затворени за детското страдание?! Всички ние сме пораснали деца, отредили най-святото кътче в душата си за детството. Неприкосновено, светло кътче. Детството, което е любов и невинност, смях и приказни герои. То е топъл дом и майчина прегръдка, която ни брани от всички беди по света.
На Коледа си пожелаваме един по-добър свят. Аз си представям този свят, озарен от детски усмивки и стоплен от детска любов. И още. Да не знаем какво означава израза „детско страдание“. И колкото и да го търсим в тълковния речник, да не го намираме. Да, доста утопично. Но аз за такъв свят мечтая. Такъв свят си пожелавам в коледната нощ. Нощта на РОЖДЕСТВО…
|
