Ох-рид-а-ние!? Първа част

Георги ВЕНИН От Охрид ми останаха само две джобни напомняния: камъче от брега на езерото и малка брошура от манастира „Свети Наум“, който един вечно каламбурещ български отрок нарече „Свети Паун“ – не от кощунство, а защото по двора се разхождаха лепите пернати птици. Ние пък, пак без светотатствени помисли, си притурихме едно „едно“ и го кръстихме „Свети Едно Наум“… Та тази дарена ми брошурка начева с цитат, според авторите, от „постарото словенско житие на Свети Наум“. А текстът е на съчинения македонски „jазик“ (има го в него и това латинско j, и съвсем не старославянски/църковнославянски фрази и думици като „И тоа да се знае дека Наум презвитер…“). И ако „тоа“ е църковнославянски – аз съм Тутанкамон! Пак оттам си купуваме компактдиск с литургийни песнопения, изпълнени на истинния църковнославянски – на който пеят и нашите, и руските, и македонските, и кои ли още не свещенослужители. Автогол! Ала туй е нищо… Преди месец група варненци пообиколиха Охрид с екскурзовод, който надълго-нашироко им обяснявал, „дека Самоил е македонски цар“ и като стигнал до ослепените му воини, рекъл, че били ослепени от „Василий Бугароубиец“. А бре, брате, как уж македонски цар, македонска рат, а победителят НЕ Е МАКЕДОНОУБИЕЦ, А БУГАРОУБИЕЦ! Нейсе. Знаем защо и откога… Още по-усмихнато ни става, като слушаме как в „най-древния“ македонски език са се намърдали „древни“ латински словеса. За да си докажат, че нямат общо с България, македонските пишман езиковеди сменят по някоя буквица и/или ударение в почти всяка нашенска дума, а като няма как – си присвояват като своя някоя… англоезична, да речем. Като не щат да рекат „местност“, измислят „локалитет“… И каканижат: „Свети Наум не е само локален светец. Он ги надминува националните рамки на Република Македониjа, и негови представи ќе се сретнат во Албаниjа, Грциjа, Австриjа и Унгариjа…“. Те това е! Тежки дири оставил Свети Наум в Австрия – а в България… явно не е стъпвал! Няма как да не се свие българското сърце. Та тук се е пръкнала кирилицата и една велика книжовна школа, тук – в столнината на Самуиловото царство. Не знам дали е „македонски Йерусалим“ както се облажват местните, но е една от обетованите български земи. Затова, когато казваме, че (гео)политиката е мръсна дума, трябва да си даваме сметка, че това е най-вече, защото тя омърсява историческата и духовната истина. Генеалогичната и културологичната. Доказателствата за общия ни корен са „на всеки километър“, и дори – „от време оно“. Още по криволичещия път за манастира подминавате едно от тях – Музея на наколните жилища. (Древна е историята на тукашните заселници, но прекъсва нишката си през 526 г., когато тогавашната Лихнида – предшественикът на Охрид, между другото – ИЛИРИЙСКО СЕЛИЩЕ, КАКТО И ВАРНА – изчезва от картата след страховит земетръс.) Зад портата на манастирския двор – пъстра омая на парковото изкуство, където се виши велелепият манастир „Свети Наум“ (с предходно име „Свети Архангели“) – на 28 километра от Охрид, едно момиче, което прави изумителни картини от свръхтънки сребърни нишки, се оказва приятелка с варненската учителка Мария Георгиева и на чист български ни обещава да пием едно кафе следващия път, когато дойде в морската ни столица. А после ни урежда къде да хапнем по пътя обратно – в ресторант „Рѝбар“ – на самия бряг на Охридското езеро, в нейното село Търпейца. Преди това обаче се гмурваме между зелено-жълто-оранжеви кордони от лонгозна растителност, обрамчили притоците, от които се пълни Охридското езеро. Ако искате да научите повече и да ви говорят на български занимателно, велеречиво и с чувство за хумор, попитайте за лодкаря Никола, който върши всичко това, докато гребе здраво. Защото тук моторните лодки за запретени, та да не нарушават монашеския покой и самовглъбена тишина.