Осми Приморски полк: битката за Добруджа

Траян ДИМИТРОВ Назначаването на ген. Тодор Кантарджиев за началник на Варненския укрепен пункт през 1916 г. има голямо значение за активизирането на 8-ми Приморски полк и участието му в освободителната мисия в Добруджа. Съгласно заповедта на командващия Трета армия, на Варненския укрепен пункт е поставена задача да се вземат под контрол пътищата към Добрич и Балчик и така да се предотврати вероятен руски десант, който би затруднил действията на цялата Трета армия. Като не се задоволява с овладяването на пътищата, ген. Кантарджиев изпраща малък отряд напред, който освобождава и с. Баладжа (дн. с. Стожер). На 4 септември нашите войски настъпват в боен ред към Добрич. Генерал Кантарджиев тръгва с автомобил от Варна и се присъединява към Първа дружина от 48-ми пехотен полк. Посрещнат с въодушевление и гръмко „ура“, той мълчаливо посочва само пътя към Добрич, което внася още по-голямо въодушевление. По същия начин генералът е посрещнат и в другите части от 8-ми Приморски полк. Войските напредват в походен марш, без да срещнат съпротивяващ се противник. Тук-там в полето лумват пожари, дим от запалени плевни и цели села, дело на ожесточени румънски части. Скоро след пладне нашите патрули стигат до южния край на град Добрич, посрещнати радостно от цялото население. Две роти минават през града и като прогонват румънските патрули и разезди, стигат на гребена и северно от него започват да се окопават. Полковник Габарев получава началството над всички войски около Добрич. Късно вечерта пристигат 35-и Врачански и 36-и Козлодуйски полк, които получават заповед да заемат позиция източно от село Суютчук с фронт към север. Легнали възнак, с очи, широко разтворени към небето, войниците почиват и още чувстват ръцете, които предния ден са се обвивали около вратовете им, целувките, с които са ги възнаграждавали освободените добричлии, още виждат радостно възсиялите им лица и в главите им звучат сладките им слова. Добрич е освободен, след като е бил свидетел на свирепостта на една власт, чийто разум е бил красиво… хищна жена – жената на префекта. В пекарнитe още лежат 53 трупа на по-будни граждани, а други 300 души са арестувани, обречени на заколение. Те виждат живот, виждат свобода благодарение на бързото освобождение на града. Генерал Иван Колев Сега хилядно множество граждани от ранни зори шумят из улиците. Камбаните тържествено възвестяват: освобождението и сливат своя звън с възторженото „ура“!… „Да живее България и армията!“ възкликват освободените и викът е подзет от освободителите. Този победен зов продължително се носи към околните височини, разлива се по широката планина, настига и преследва подлите похитители на свободата в този златен край на родината, дразни ги, предизвиква ги. Не са далеч безчисленитe им пълчища, но тук са приморцитe, освободителитe на града. Те са шепа бранници против многохиляден враг… Но има случаи, когато вярата спасява, а този народ вярва в българския войник, вярва в приморци, както мъченик – във възкресението… Та не беше ли той с тия приморци по полкови бойни полета? Не познава ли мощта им? Не знаеше ли, че неговите страдания са легнали като зла мора на душата им? Не виждаше ли игото, под което бяха превили врата на толкова техни горди братя, смели бойци редом с тях по ширните полета на Тракия – в борба за свободата на поробени части от България, а сега сами роби? Всичко това като че извиква кръв в сърцето, гневи, възмущава. И приморците през своята възбуда чувстват каква вяра има в тях този освободен народ. Tе виждат сълзите – изблик на несдържима радост. Τе извикват умиление и готовност да умрат за свободата… Операцията при Тутракан зависи напълно от упоритата съпротива при гр. Добрич. Всички чувстват, че столицата на Добруджа ще бъде лобното място на победения. Шепа изморени още през нощта и недоспали хора трябва да противостоят от стрелкови окопчета против грамадно число противници. Ако тия хора не удържат позицията, всичко е изгубено, и те за миг виждат майки в черни чембери сълзи да ронят в тежка робия… Значи, трябва позицията да се задържи на всяка цена. Неприятелското нападение се развива бързо и стремително. Веригите, като вълни на бурно море, идват с настървение. Боят се ожесточава. Оръдейният трясък и зловещото пищене на куршумите се сливат в една буря, като да е вихърът на адския огън. Противникът се опитва да изпълни задачата си и да предотврати печалната участ на агонизиращата си при Тутракан армия. Но и отбраняващите се разбират сериозността на положението, те може да паднат, но трябва да задържат позицията. Всред кипежа на боя откъм с. Езибей бързо се задава някаква войскова маса, покрита с бяла покривка. Това е руска конница. Тя се разгъва и се насочва да полети и атакува левия фланг на позицията. Чуват се резки звънливи сигнали, подават се нервни гръмогласни команди, развява се бойният щандарт с двуглав орел и в миг конната маса се разпъва в боен ред. Буйно се мятат и пръхтят конете, внушително летят с пики, страховито насочени към чернеещите се на позицията линии на нашите стрелкови окопи Чува се страшен шум, подобен на приближаваща се буря. Стълбове прах, като мътна завеса, съединяват земята и облачното небе. Страшно главоломно фучи казашката маса. Вярва ли някой, че съществува на света сила, която би могла да спре тази стихия? Да, приморците, защитници на Родината си. Тe, ниско притаени в окопите си, чакат решени да умрат, но да сломят врага, който се е насочил да се гаври с отечеството им - а са само шепа… Дивизията на ген. Колев в битка  Русите, помислили, че това е конница, не се поколебават и се спускат на две групи върху батареите. Преди да се хвърлят в сеч, няколко оръдия от Четвърта батарея, командвани от енергичния капитан Теодоси Даскалов, откачат и бързо дават изстрели с картечно действие. Моментът е кратък и съдбоносен. Проницателният дух на батарейния командир схваща, че трябва да се действа мълниеносно. „Огън!“ – вика батарейният командир. Оръдията не стихват. Руската конница, изненадана, се пръсва и връща назад, преследвана от артилерийски и пушечен огън. В полето, през което е препускала конницата, лежат убити коне и солдати. Между това неприятелските вериги прииждат на вълни и успяват да се доближат до окопите на 200-300 крачки. Защитниците на освободения Добрич, разбили атаката на руската конница, насочват сега спокойно своя огън против тях и ги приковават на място. Недоволни, че не им дават възможност да се окопаят, припълзяват до тях, хвърлят се на нож и прогонват противника. Той отстъпва в безредица, преследван от артилерийски и пушечен огън. Веригите, току-що настървено налитащи, се разпръскват като пилци, когато над тях се спуска доган. В своето паническо бягство увличат и настъпващите след тях подкрепления. Чак на хоризонта се показват силуетите на разпилените бегълци, преследвани от артилерийския огън. А тук по позициите бранещите свободата на родината екват гръмовно „Ура“ и завършват със сладките звуци на „О, Добруджански край“. Така ще заплатят румънци и руси за илюзията си, че лесно ще си вземат обратно Добрич и ще завладеят Варна. Настъпателният им устрем се разбива в упоритата защита на шепата герои. Историята ще помни този велик подвиг на славните приморци. След пладне противникът наново се хвърля в атака със свирепо настървение, за да обсипе полето с нови жертви и да пожъне нов неуспех. Тъй биват наказани посегателите на чужди права. С безславието и позора си остават запаметени те. В този знаменит ден добричлии се показват достойни за свободата си. Стари и млади, жени и деца се втурват да помагат кой с каквото може по време на най-усиленото бушуване на боя; носят вода с кобилици, със стомни; помагат на ранените и т.н. Файтони сноват непрекъснато по шосето и пренасят ранени, кервани с каруци отнасят гранати, патрони и вода. Всички бързат, подканят се… А слънцето пече, сякаш е спряло да гледа неравната битка и после бавно тръгва на запад. Тогаз се извисява над бранното поле и сладкопойната чучулига и трепетна запява химн на победата. Нощта, като да e отразила пролятата кръв, настъпва тиха, с небе, осеяно със звезди. На седянка събрани те причакват луната, тя, нащърбена и кърваво червена, се подава иззад хоризонта на изток и пред вида на бойното поле пребледняла се стъписва насред път. А нататък някъде вещите в боевете началници преценяват числената съразмерност на противостоящите войски в позиционна война и отсичат: безпримерният героизъм на българския войн и безпределната му упоритост опровергават математическите разчети на военната тактика. Когато на утринта слънцето огрява бойното поле, вижда приморците, окрилени от подвига на миналия ден, спокойно и твърдо да чакат съюзниците на подлия враг-съсед. Той ще изпита удара на непобедимите приморци, но ще съзнае ли подлостта на посегателството си върху свободата на един народ, готов да умре за нея? Този ден пристига една бригада от Шеста дивизия и части от Четвърти маршеви полк. Те заемат позиция вляво. След пладне пламва бой, сега изглежда, че и с. Геленджик ще види буря. Бушува ураган и селото се преобръща на вулкан. чийто тътен се отразява в песента „О, Добруджански край“… С настъпването на мрачната нощ борбата в селото се разгаря гърди срещу гърди: удрят с приклади, мушкат с ножове и труп върху труп се повалят. В този бой е погребана е легендата, от която обществото се е опасявало: че българският войник не ще срази руските войски. В този бой приморците доказват, че знаят как се брани свободата. Хвала! Те бяxa титани… В железните им гърди се счупи руският щик и настървената му самонадеяност дух бе сломена. Врагът отстъпва с отпаднал дух и прикрива това с адска демонстрация на артилерийски огън.