От изначалното Слово до есхатологичното словоблудство,

Георги ВЕНИН Темата на тази филипика може да се формулира непретенциозно: „Защо не съм поклонник на постмодернизма“. Щекотлива тема. Особено във времена на истински кръстоносен поход спроти традиционното, класическото, човечното, посланическото изкуство. Поемам риска. *** За да ви спестя излишни усилия, ще щрихирам основните постулати на тезата си; ако те противоречат на убедеността ви – не четете нататък. Според мен постмодерната поезия и цялата постмодерна култура боледуват от няколко фундаментални порока: – подмяна на оригиналността с оригиналничене; – замяна на поетичността с прозаичност; – господство на умозрителността и егоцентризма (затрит е изконният завèт на поезията: да е общочовешка, универсална), установено е пълно съвпадение на автор и лирически герой, сякаш съзнателно от тази поезия е изтръгнато човешкото сърце, или ако случайно е там някъде, то не тупти за ближните, за човечеството – то тупти… за самото себе си; – (продължение на предното) свеждане на емоционалността до сетивността на собствената кожа, покрита със слънцезащитния крем на спекулативно умуване; в мнозинството случаи постмодерната поезия е трактатна или импресионистична есеистика, дори публицистка; – ненапевност (да сте чули песен по постмодерно стихотворение?) скъсване със звучността на стиха (в единствената българска книга за стихотворното сътворяване – „Поетическото изкуство“ от Любомир Левчев, мелодичността е един от белезите на поезията; но днес никой не знае дори „Теория на стиха“ от Виготски, понеже регламентите на стихосложението са стъпкани от предния порок: вж. горния абзац); – отроденост: българската постмодерност уж е на български, но сякаш е превод от чужд език (романът, който спечели частната награда „Орфей“, е озаглавен „ПЕРФИДНИ ИЛЮЗИИ“, санким „Коварни заблуди“ звучи твърде „провинциално“; първата стихосбирка на нашумялата Преслава Виденова пък е „Постоянна ЕКСПОЗИЦИЯ“); – разпадане на лаконизма (с малко думи да кажеш много: пак от книгата на Левчев) до ленива краткост (не съм попадал на постмодернистични поеми…); – думите тук вече не се обичат, а играят… шахмат; и най-изкушената публика трябва да напряга мозъчните си гънки като на изпит по философия; читателят да блъска чело в словесни ребуси, докато получи главобол и черепът му запращи, сякаш се разпуква черупка на яйце, от която излизат само пушек и пàра. *** Сега да поразгърнем темата в широчина, дълбочина и височина – „триизмерно“… Бързам да заявя, че не съм против творческите експерименти, писал съм верлибър, бял стих, нещо като визуална поезия, пробвал съм свръхалитерация/звукописност (всички думи в двустишие да започват с една и съща съгласна), но… само като начин да докажа, че мога и това; като усвояване на някакво „техно“. Учили са ме… учили са НИ, че „изкуство ЗА(РАДИ) изкуството“ (сиреч това, което може да се разчете като самоцелност) не е най-добрата философия за твореца. Тогава какво да кажем за постмодерната философия „Поезия БЕЗ поезия“. По-точно: поезия без поетичност. Тази мода не е от вчера – опитите да се източи кръвта на поезията са стари: прозаична поезия (Езра Паунд), битовистично-описателна (на която се поддаде дори Алън Гинзбърг – ала след „Вик“); поезия без препинателни знаци (много сгодна за безграмотни стихоплетци, а вече и за „белетристи“ от същия сорт); споменатата вече визуална поезия, в която с букви се „рисуват“ кръгове, кръстове и какво ли не. А що се отнася до верлибъра и белия стих (не са едно и също!), мъдрецът Левчев навремето казваше: „Наложиха се, защото лесно се превеждат…“; ами да: буквален превод, може и с Гугъл преводача. Виж ти – какъв „плюс“ и за (пост)модернизма! Май няма нужда да разкодирам понятието „поезия без поетичност“; нека просто го илюстрирам чрез сходства: живопис без колорит; табун без коне… Но между двата примера е възможна несъгласуваност: в природата (в т.нар. обективна действителност) подобни несъответствия са допустима реалност (например жена без женственост); в изкуството обаче, което има мисия да създаде втора, по-съвършена реалност, това е абсурд, contradictio in adjecto. Питам се кой неподправено, СПОНТАННО харесва подобна анемичност (в изобразителното изкуство – „инсталациите“ на… живописци; или в музиката – атоналната додекафония на Шьонберг: какви оксимирони! Нима подобен авангардизъм е по-близък до човешкото възприятие, отколкото Леонардо и Бетовен!)… Но! За компенсация съвременните автори се възземат до автори-тети благодарение на кохорти възхваляващи ги рецензенти (майстори на отзивчивите отзиви, простете за тавтологията); новите герои плъпват по вестници, радиа и телевизии, в блогове и сайтове, в Туитър и из клубове на себеподобни. И публиката, облъчена и упоена от блясъка на прожекторите и потопена в рекламната матрица на често фалшиви, но настойчиво бълбукащи рейтинги, класации, сюр-призирания и „бестселърни“ разпродажби, се втурва да подравни вкуса си „в крак с времето“, за да си припише дара да не е „демоде“; за да се усети „интелектуално приобщена“. Мартин Карбовски в едно от последните си ютюбски предавания мрачно заключи, че не победителите пишат Историята, а тези, които я пишат, се оказват победители. Ето така е и с тези „алгоритмични поети“: не най-качествените са най-популярни, а най-популяризираните (медийно) се възприемат като най-качествените. Повярвайте: не са… Те са просто най-пробивните. (Не твърдя, че са глупави или бездарни: друг е акцентът на тези размишления, надявам се – разбирате.) Да, виждал съм млади хора да се радват и да ръкопляскат на стихове, които провокират със словесни хрумки. Но не съм виждал възторг в очите им (не бъркайте възторга с възхитата – тя е сетивно-мисловна; възторгът кара сърцето да прегърне света, а душата да полети към други светове). Не ги виня. Те са потопени в този вторичен съвременен псевдогурме бульон, той е пропит в порите им. И мъмлещата под нос Били Айлиш за тях (и за онези „отзивчиви“) е по-„яка“ вокалистка от Том Джоунз и Арита Франклин взети заедно… С изключение на Георги Господинов, който преди двайсетина години дойде във Варна заедно с Елин Рахнев и на въпроса какво разбира под „постмодернизъм“ – темата на дипломната му работа, не можа да обели и една удовлетворителна дума (което не му пречи днес да преподава в Софийския университет), повечето новоизлюпени лирици обясняват собствената си поезия доста красноречиво. Но добрата поезия няма нужда да бъде обяснявана. „Какво иска да каже авторът?“ – нарочно бих задал този скверен даскалски въпрос, защото, за разлика от някога, сега на него няма поклонник, който да отговори сносно; на него отговарят „дискурсионно“ академични псевдоумове, за да защитят я докторантура, я доцентура, че и професура. Бих задал въпроса си и на самите поети. Но, както споменах, те вече са отговорили. Ето (из интервю с Преслава Виденова, в което и журналистката се пъне да изглежда „психоаналитична“): „… задавам локуси на обозримото си присъствие“; „… психичният свят на всеки се основава върху една самостоятелно подбрана постоянна експозиция, изложена в галериите на тялото. Тя е пълното вътрешно отражение на полиморфната психическа същност, което желае да бъде проявено и изведено от параметрите на субективното преживяване, за да се изобличи и интегрира“. Каква претенциозност на изказа! Може ли истински поет да говори ТАКА – все едно чете лекция по семиотика или доклад за неразрешимите дилеми на квантовата механика. ТАКА и стихоплетстват. *** Всички поетични конкурси в БГ днес се печелят от тях, „постмодерните“ (това започна през 1991 г. на „Южна пролет“ в Хасково и ни засипа като лавина); не им завиждам – напротив, в епохата на Фейсбук, „Отворено общество“, „Америка за България“, „Комунитас“ и литературоведи-либертаси, вече съм го писал, ако случайно получа такава награда, ще стана монах, за да изкупвам грехопадението си спроти Словото. И едно стран(ич)но, но прелюбопитно наблюдение: награждаваните обикновено са доста заможни или опаричвани, обиколили свят, хрантутници на горепосочените фондации (само погледнете разходките на Преслава: Гърция, Нидерландия, Германия, Маастрихт; стипендии… и награда след награда…). Но – нещо много по-важно: тъй като конкурсите се обявяват във/на името на признати и обичани български поети, участниците в тях, да не говорим за скалъпените от лобисти журита, би трябвало да изпитват страхопочит към конкурсните патрони и без да ги имитират и плагиатстват, да предлагат поезия, близка до стилистиката и посланията на погребаните безсмъртници. Убеден съм, че Петя Дубарова, Веселин Ханчев и Яворов се обръщат в гробовете си при „сътворчеството“ на новата звезда Преслава Виденова. Защото тя е техен словоделен антипод. Но обира всички награди, неясно защо (тъй като не е чак толкова отличима от опереното младо ято; единственото обяснение, което ми идва наум, е, че някой – но не Бог, който е Слово! – стои зад гърба ѝ); най-добре всички други стихоплетачи да се откажат от участие в български литературни конкурси: те явно са обречени, нямат шанс. Дори пишещите в същия постмодерен дух. Наскоро пуснах рецензия за първата книга на също млада поетеса – Биляна Тодорова, която след това ме отсвири (това ново поколение не е свикнало да понася дори добронамерена критика, понеже… критика отдавна няма; има пиар, бартерни услуги и рекламиране!). Помоему тя не отстъпва качествено на Преслава, но не съм чул да е случила на някой приз. *** И в киното ни робуването на (западни) шаблони е „тренд“: „Безбог“, „Диви и щастливи“ (ала „Телма и Луиз“), „Голата истина за група „Жигули“ (тук пък е дотеглив и имитативно-неслучен опит да се повтори успеха на „Оркестър без име“), да не споменавам Ники Илиев (клише до клише, изкуствени диалози и съшита с бели конци фабула). Няма ги Христо Ганев, Радичков, Хайтов, често „преродени“ (изродени!) в „екипи“ полуграмотни пишлемета, които групово съчиняват небивалици, защото са гледали само американски екшъни (не случайно изредени по-горе филми се въртят по световните – разбирай: американски – киномрежи HBO и TV1000; единственото качествено изключение е „Светът е малък и спасение дебне отвсякъде“ – филм, замесен с българска и дори с балканска мая: изключение, което само потвърждава правилото.) *** Вместо поанта… Първо смятах постмодерната поезия за ексхибиционистична. Но в нейната разголваща се себепоказност го няма удоволствието – тя е студена като фригидна жена (някогашното критическо убеждение, че художествената литература трябва да носи естетическа наслада отдавна е погребано, без опело дори). После реших, че е воайорска, защото непрестанно се взира във всяко модернистко „нововъведение“ и със страстна възбуда, веднага го притъкмява (това не е плагиатство, а лабиринт от вторачени едно в друго под различни ъгли огледала, затова в тази поезия всичко е надробено, откъслечно, фрагментарно, отражателно, напластено). Няма дори силует на ЦЯЛОСТЕН образ. Парадоксът е, че сякаш би трябвало да е обратното, понеже в този напор понякога посланието е стаено в алегория. Само че – без опората на поне една метафора! А алегориите обикновено са толкова многозначни, разфокусирани, хетерогенни, аморфни, подвластни на безчет разнопосочни прочити, че всъщност нямат дори тропирано единно послание. За да съгласувам тези две представи, ми се налага да измислям нова терминология, например „воайбиционизъм“, защото „поетите на модерната епоха“ са едновременно и воайори, и ексхибиционисти – те се наслаждават и опияняват от собствените си отражения в огледалото/огледалата. Не твърдя, че ВСЯКА емоционална, ри(т)мувана лирика превъзхожда постмодерната. И от двете страни на тази (по-скоро времева, или поколенска) барикада има и непохватни повтарячи, и „антиматрични“ обновители. И като говорим за отражения (рефлексии, оф!), да съкратим обясненията: класическата поезия ИЗРАЗЯВА пориви/чувства (пробудени от мисъл/идея); постмодерната ОТРАЗЯВА мисли/идеи (породени от порив/чувство). Това е отликата между художество и разбор, между образност и абстракция. Избирайте.