Предателство и прошка Първа част

culturespace.bg Преди да се гмурнем в сложната метафизика на автора, да отчетем, че мнозина не смятат психоанализата за сериозна наука, а още повече са онези, които гледат с пренебрежение, и дори с враждебност, на езотериката. Тук двете „еретични“ школи се докосват. Но не в множествената омраза към тях, а в надмогването на фанатизма… Има една еврейска история, една обикновена еврейска шега. Тя е следната: Един баща учил малкия си син да не се страхува, да бъде по-смел, като го карал да скача от стълбата. Слагал своето момче на второто стъпало и му казвал: „Скачай, аз ще те хвана!“ и момчето скачало. След това го качвал на третото стъпало и му казвал: „Скачай, аз ще те хвана!“. Въпреки че момчето било уплашено, то вярвало на баща си и правело това, което той му казвал – скачало в ръцете му. След това бащата го повдигал на следващото стъпало, и след това на по-следващото, казвайки му всеки път: „Скачай, аз ще те хвана!“, и всеки път момчето скачало и било хващано от баща си. И това продължило, докато момчето не се оказало на много високо стъпало и скочило от него, точно както преди, но този път бащата направил крачка назад и момчето паднало по лице. Когато се изправяло, цялото в кръв и ревящо, бащата казал: „Това е, за да те научи никога да не вярваш на евреин, дори той да е твоят собствен баща“. Тази история, с целия си проблемен антисемитизъм, има да ни каже нещо повече. Например защо момчето е трябвало да бъде научено да не се доверява? И защо да не вярва на евреин? И защо да не вярва на собствения си баща? Какво означава да бъдеш предаден от собствения си баща? И каква е разликата между това, да бъдеш предаден от собствения си баща и да бъдеш предаден от друг близък човек? Какво означава за бащата, за мъжа, да предаде някого, който му вярва? И до какво води предателството изобщо в психичния живот? Доверието и предателството не са проблем за Адам, който се разхожда вечерно време с Бога. Образът на градината в началото на човешкото съществуване показва това, което можем да наречем „първично доверие“, или това, което Сантаяна нарича „животинска вяра“, базисната вяра – че въпреки тревогата, страха и съмнението земята под краката ни наистина е там, че тя няма да изчезне при следващата ни стъпка, че Слънцето утре ще изгрее и небето няма да падне върху главите ни, и че Бог наистина е направил този свят за човека. Тази ситуация на първично доверие, представена като архетипен образ на Рая, се повтаря в индивидуалните животи на детето и родителя. Така както Адам с животинска вяра в началото се доверява на Бога, по същия начин прави момчето, когато в началото вярва на баща си. И в двете истории бащата и Бога са бащин образ: надеждна, твърда, стабилна, справедлива, вековна твърд, чиято дума е закон. Този бащин образ може също така да бъде изразен чрез понятието за Логос, чрез неизменната сила и святост на мъжката дума. Но ние вече не сме в тази градина. Ева сложи край на това непокрито достойнство. След изгонването Библията е регистрирала истории за предателства от всякакъв вид: Каин и Авел, Яков и Исав, Лаван, Йосиф, предаден от братята си, а техният баща измамен, разгневяванията на Бога, при които творението е почти унищожено, и така нататък, стигащи до кулминацията в централния мит на нашата култура: предателството на Иисус. Джеймз Хилмън Въпреки че не сме вече в тази градина, ние можем да се върнем в нея чрез всяко близко взаимоотношение, например любов, приятелство, психоанализа, където първичното доверие се възстановява. Това е наричаният по различни начини теменос (temenos) – аналитичният съд, симбиозата между майката и детето. Тук отново е сигурността на Рая. Но сигурността – или поне този вид теменос, за който говоря – е в мъжки род, дадена чрез Логоса, чрез обещанието, чрез завета, думата. Това не е първичното доверие на гърди, мляко и топлина на кожата… Това, за което човек копнее, е нещо отвъд доверието и предателството от другия във взаимоотношението. Това, за което човек копнее, е ситуация, в която той е предпазен от своята собствена способност за предателство и амбивалентност, от своята собствена Ева. Първичният свят е пред-евин и също така, преди дявола (игра на думи: The primeval world is pre-Eve’l, as it is also pre-evil). Да бъдеш едно с Бога в първичното доверие предлага защита от собствената ни амбивалентност. Човек не може да разруши нещата, да пожелае, измами, прелъсти, изкуши, изневери, обвини, обърка, скрие, избяга, открадне, излъже, развали творението чрез собствената си женска природа, да предаде чрез леворъкото несъзнавано на измамната си анима (анима – във трудовете на Юнг: женската същност на личността – бел.ред.), която е източникът на злото в Рая и на амбивалентността на всеки Адам след това. Ние искаме сигурността на Логоса, където думата е истина и не може да бъде променяна. Разбира се, копнежът по първичното доверие, копнежът да бъдеш едно със стария си мъдър Аз, където аз и баща ми сме едно, без намесата на анима, лесно може да се разпознае като типичен puer aeternus („вечно момче“, вечно млад бог; в психологията – възрастен, който си остава дете; синоним на синдрома на „Питър Пан“ – бел.ред.), който стои зад цялата момчещина. То не иска да бъде изгонено от рая, защото знае имената на всички неща в творението, защото плодовете растат на дърветата и винаги може да бъдат откъснати, няма тежка изнурителна работа, а има дълги интересни дискусии, които продължават до късно в прохладните вечери. То не само знае, но и очаква да бъде познавано тотално, сякаш цялото божие всезнание е фокусирано върху него. Това перфектно знание, това чувство да бъдеш изцяло разбран, утвърден, разпознат, благословен заради това, което си, открит за самия себе си и познат за Бога, от Бога, в Бога, се повтаря във всяка ситуация на първично доверие, когато човек чувства, че само моят най-добър приятел, моята жена, моят аналитик може наистина да ме разберат изцяло… От библейската история изглежда, че Бог е разбрал, че той не е достатъчен за човека, че друга среща е била необходима за човека, освен с Бога. Ева е трябвало да бъде създадена, извикана, извадена от самия човек, което след това довежда до разпад на първичното доверие чрез предателството. Ева е създадена; животът започва. Този начин на схващане на историята подразбира, че ситуацията на първичното доверие не е приложима към живота. Бог и творението не са били достатъчни за Адам; била е необходима Ева, което означава, че е било необходимо предателството. Така стигаме до основната истина за доверието и предателството – те се съдържат едно в друго. Невъзможно е да съществува доверие, без едновременно да съществува и възможността за предателство. Може да бъдем истински предадени само там, където истински се доверяваме – на братята, на любовниците, на съпругите, на съпрузите, а не на враговете, не на непознатите. И предателството, като продължаваща възможност да се живее с него, принадлежи на доверието по същия начин, както съмнението принадлежи на живота с вяра. … трябва да сме наясно, че да живееш или да обичаш само когато можеш да имаш доверие, сигурност и съдържане, когато не можеш да бъдеш наранен или предаден, когато това, което е обещано с думи, завинаги ще бъде спазвано, означава наистина да бъдеш извън пътя на нараняването и по този начин да бъдеш извън реалния живот… Ако човек може да се отдаде само когато е уверен, че ще излезе недокоснат, може би дори подобрен, тогава какво е било дадено? Ако човек скача, само когато има ръце, които да го хванат, тогава няма никакво скачане… Предаденото доверие или неспазеното обещание е в същото време и пробив към друго равнище на съзнание… Инициацията на момчето в живота е инициация в трагедията на възрастния човек. Джеймз Хилмън (12 април 1926 г. - 27 октомври 2011 г.) е американски психолог . Учи в и след това ръководи проучвания в Института CG Jung в Цюрих . Той основава движение към архетипната психология и се оттегля в частната практика, пише и пътува на лекции, до смъртта си в дома си в Кънектикът . (Със значителни съкращения) Превод от английски: Камелия ХАДЖИЙСКА