Приказки за малки и големи

Снежана ИВАНОВА Обичам детските приказки. Всъщност обичах ги. Годините все повече ме отдалечават от тях. Усещам изнизващото се време като влак, който безмилостно трополи в коловоза на битието. Ту експрес, ту бърз, ту влак-стрела. А как ми се иска да е пътнически – да пухти протяжно, да има дълъг престой на всяка гара. Да уловя и скътам отлитащия миг. Понякога трополенето по релсите е радостно в устрема към някаква цел. Понякога е монотонно, летаргично. Или пък тъжно, малко злокобно отмерва всяка измината миля. Началната гара с вълшебния детски свят остава все по-далеч. Дори за миг забравяш вече откъде си тръгнал и накъде отиваш. Това е моята приказка. Приказка на едно остаряващо дете. Въображаема реалност или реално въображение… Не знам. Знам със сигурност, че пътят е еднопосочен. Остава ми само носталгията. Сладка и безпощадна. Днес супергероя от детските години, храбрия, силния, закрилника на онеправданите, наричаме Бог. А лукавия, коварен злодей – Дявол. Вечното добро и вечното зло. Светлината и мракът. Съзиданието и разрухата. Вярващите добре знаят защо Бог е допуснал съществуването на Дявола. Религията им дава упование. В Библията се казва: „С божията помощ можеш да се противопоставиш на дявола“. А какво остава за невярващите? Легенди и притчи, щедри на поуки и мъдри послания. Да не забравяме и мистиката. Вратата към тайнственото, неразгаданото, е винаги открехната. И за най-земния човек тя е магнетична, изкушаваща. Понякога свръхестественото ражда завладяващи истории. Как иначе щяхме да знаем откъде е дошъл гениалният талант на цигуларя Николо Паганини! И как по време на един от концертите му се късат струните на цигулката и той завършва произведението си на една струна. Сделка с Дявола. Според легендите, още много известни личности дължат главоломните си успехи, слава и власт на „благоразположението“ на Сатаната. Сред тях са имената на Адолф Хитлер, Наполеон Бонапарт, Джон Рокфелер и още други „заподозрени“ в тъмни сделки. Безграничното човешко славолюбие ги е тласнало към зоната на мрака. Там продават душата си на Дявола. Цената е жестока. Човек е подвластен на злото. Продал е себе си. После идва мигът на разплата – самоубийство, загадъчна смърт, провал. Ето че и порасналите си имат своите приказки. Не за „лека нощ“, а за утеха, че вселенската справедливост бди над човечеството. Да, знам, че вярата ни държи изправени. Но според мен е по-добре всеки сам да пренапише своята приказка. Да я превърне в реалност. Да не таи надежда, че доброто ще го споходи като дар от другите. Че му се полага. Че го е заслужил. Или пък че божията воля е такава. А откъде се взема прословутото зло, което ние не заслужаваме?! Играем си с него на котка и мишка. Дебне ни коварно зад всеки ъгъл. Дилема няма. А е просто. И човешко. Да повярваш в Бога, в себе си. И в Дявола, който се спотайва в душата ти. Те са в постоянна битка за надмощие. Изходът е в ръцете ни. Изборът е изцяло наш. Скептиците ще си кажат: клиширано. И нравоучително. Ще разкажа накратко една индианска притча. Стар чероки казал на внука си, че в човешката душа се борят два вълка. Зъл – гняв, омраза, завист, алчност, лъжа, надменност. Добър – любов, мир, надежда, доброта, състрадание, скромност, искреност. Внукът му го попитал в крайна сметка кой побеждава. Старият чероки отговорил: „Този, когото нахраниш“. Може пък да е по-лесно да си останеш свидлив. И алчен. Да отнесеш до крайната гара малкото останали добродетели. Пак ще заслужиш прощалните думи: „Беше добър човек“. Каква утеха! След нас – и потоп. Да му мислят оставащите. Не е честно наготово да получат наследството „сторено добро“. А безусловната любов и топлина, вече олекнали като прашинки, са се разпилели по отминалите гари. Непочувствани. Все едно ги е нямало. Всъщност истината е една: нямало ги е. Последна гара. Последна истина. Тези мои размисли не заглушават влака, понесъл товара на времето. Всеки чува отлитащите дни по свой начин. Някои не искат да се вслушат. Но и за нечуващите пощада няма. Как ще познаеш блаженството на покоя и хармонията, разтърсван от битката между двата вълка?! Вярвам, че доброто е всесилно. Твори чудеса. Може дори да догони времето. Да успеем да нахраним добрия вълк. Богът в нас да оцелее. И Човекът. И вярата. Чистата вяра. Онази от детството, когато винаги доброто побеждаваше и ние се понасяхме на крилете на радостта. Просто да се усмихнем. На идващия ден. На чудото Живот. Само че… По-добре да не дърпаме Дявола за опашката. За всеки случай.