Пролет в Старата гора, или Нова приказка на стар… език

Мария ГЕНЧЕВА Тази година пролетта се промъкна тихо по мокрите пътечки на Старата гора. Живителни сокове опериха омърлушените храсталаци. Освежи се вечнозеленото на боровете. Леската избухна в розово. Подранили пчелички заухажваха пухкавия жълт дрян. Слънце, синьо небе, бели облачета се гонят и някак естествено цъфва надежда... Под шипковия храст пак е неспокойно. Старата сойка и Младата сойка са се свили и както винаги, нещо оживено си шушукат. – Конкурсът криво-ляво мина. Искахме да е добре, но стана както винаги – каза важно Старата сойка. – Но сега какво ни чака, не е за разправяне! Младото сойче вирна любопитно опашче. – Предстои да се дава европейската горска награда за роман... – Е, и? Писатели – бол, за романи да не говорим… – Да, но цялата гора говори за романа на Коса „Връх в полето“. Младата сойка притеснено промълви: – Чух, че бил уникален. – Кой ти каза? Сигурно Старата кукумявка, дето го издаде. Че какво друго да каже. – Не само тя. Всички говорят: Уникален бил. И е написан на един език, дето го няма. Старата сойка я погледна снизходително (тя беше горският полиглот!). – Няма го сега, но преди много, много години в нашата гора го е имало. Ти нали си студентка, филоложка ужким... прочете ли я? Младата сойка съвсем притихна: – Започнах я... – Но изведнъж се опери: – А ти прочете ли я...? – Аз стигнах до десета страница – гордо каза Старата... после - смирено: - Дотам издържах... – Да – (Младата не се предаваше), – но всички говорят: „Нещо уникааално!“… – Ти сигурна ли си, че той ще е... Няма ли да е Кълвача, той както ги кълве на ишлеме, и – или наградени, или преведени на други горски езици. – Не, той беше миналата година. Сега е ред... Чу се шумолене от прелитаща птичка, което щеше да изгони двете клюкарки, но те в последния момент се спряха. До тях кацна Умната сойка, която пак бяха включили по погрешка в журито. – Ето го извора. Трите скупчиха главички, но не би. Чу се пращене, изпопадаха сухи клончета и всички разбраха, че Глухаря – ректорът на местния Университет, се мъчи да излети. Не му се получи и тръгна тежко-тежко да разходи белия си клюн, който пъхаше навсякъде. – Тихо, тихо! – изсъска Умната сойка. – Той е председател на журито. – Ама той е професор по тоя език – каза компетентно сойката-студентка. – Значи той единствен го е чел – отсече Старата сойка. – Това ще да му е уникалното на романа. – Така е, един роман – един читател. – Умната сойка беше научила, че за превод на романа са се сбили две издателства – от скандинавската гора, щели да го превеждат на старовикингски език, и едно от ирландската гора, което в момента още търсело подходящ стар диалект и щяло да изпусне шанса. – И като го преведат на тези диалекти, кой ще го чете? – запита Младата сойка. – Ох, младост, наивност… – обобщи Старата. – Не е важно кой ще го чете. Трябва да се отчете... – Добре де, че нали за да го преведат на тези езици, трябва първо да го преведат на нашия си, горски език – упорстваше Младата. – Тук е уловката – тихо каза Умната сойка. – Като се преведе на съвременен горски език, ще загуби най-важното – ще престане да бъде уникален. И ще стане една обикновена проза. Пак се чу пръщене на сухи клони, Глухаря се връщаше. Сойките се разхвърчаха, а старият ректор поклати глава. – Пак нищо не можах да чуя…! А може би просто не искаше.