culturespace.bg
От излизането на „Шок от бъдещето“ на Алвин Тофлър преди 50 години привлекателността на спекулативната документална литература си остава същата: всички искаме да знаем какво предстои.
ПАНДЕМИЯТА, КОЯТО ИЗГЛЕЖДАШЕ по-странна от научната фантастика по толкова много начини, предизвика много спорове за ролята на спекулативната фантастика при провиждането на бъдещето: Вероятностите в подобни истории се усещат от някои като отговори на фона на несигурността, нищо че други поставят под въпрос границите на дистопичните видения. Но може би еднакво подходяща литература за преразглеждане е спекулативната документална литература: непрекъснато развиващият се жанр, който бихме могли да наречем „поп футуризъм“.
Кои са издайническите признаци на „поп футуристична“ книга? Тя очертава възможните утрешни дни, подчертава възникващите тенденции за наблюдение и обещава начини дори неспециалистите да приложат тези прозрения към собствения си живот и работа. Вероятно ще заложи на грабваща вниманието корица – стил, наложен от творбата, която може би е пионер в този жанр и все още хвърля дълга сянка= „Шок от бъдещето“ – книгата на Алвин Тофлър, която спомогна за популяризирането на „футуризма“ като концепция в масовата култура и бизнес и която наскоро отбеляза половин век от своята поява – беше отпечатана в множество цветово различни корици, така че да разкъсва окото като неонова дъга, която лъха от рафтовете на книжарницата. Други заглавия имат кинетични букви, които отсъстват от страницата, сякаш пътуват с висока скорост. Тонът на писането обикновено е някъде между старт-ъп тоналността и мантрата за самопомощ, с оралната увереност на завърналия се пътешественик във времето.
Алвин Тофлър
Въпреки че съдържанието им се променя с течение на времето, пречупвайки се през опасенията на всяка епоха, привлекателността на поп-футуристичните книги остава същата: всички искаме да знаем какво предстои. Те докосват древната сила на бъдещето, за да очароват и изплашат по начин, който едновременно успокоява и подхранва съвременните ни тревоги. Както всички добри научнопопулярни текстове или текстове за самопомощ, авторите се заклеват да отделят сигнала от шума и да ни дадат малко утешително овладяване (колкото и илюзорно да е) на един хаотичен свят. Те предлагат улики за това накъде върви бъдещето, независимо колко объркано изглежда настоящето.
Но най-важното обещание, залегнало в голяма част от канона, разбулен от „Шок от бъдещето“, е, че с правилната прозорливост читателите могат не само да се подготвят за това, което предстои, но и да спечелят от това. Този дъх на вътрешна търговия представя бъдещето като стока, упражнение във временен арбитраж, при което познаването на новите разработки дава финансово предимство. Не случайно авторите на такива произведения имат исторически изкривено мислене – расово бялото, мъжкото и капиталистическото мислене; много от тях работят като футуристи-консултанти в сивата зона между бизнеса, правителството, технологиите, рекламата и научната фантастика.
Този меркантилен подход доминира поп футуризма, макар че може да се променя. През изминалата година се забелязват удивителен брой нови участници на терена – странно подходящи по време на дълбока несигурност относно това, което ще се случи утре, да не говорим за през следващото десетилетие. Може ли такъв исторически самонадеян жанр все пак да даде утеха, камо ли истински прозрения?
ЗА ОТГОВОР НА ТОЗИ ВЪПРОС, НИЕ ТРЯБВА да се върнем към „Шок от бъдещето“. Въпреки че мотото на тази книга днес е позабравено, когато беше публикувана през юли 1970 г., тя бързо се превърна в глобален феномен. Книгата е продадена в милиони копия, адаптирана е като разказан от Орсън Уелс документален филм и вдъхновява песента на Къртис Мейфийлд със същото заглавие Помогна за създаването на издателски жанр, който продължава и днес, и направи Тофлър знаменитост, Като постави началото на десетилетната му кариера като автор, гуру и консултант. Препрочитайки „Шок от бъдещето“, може да видите как той не само засажда семената за пророчествата на PowerPoint за културата TED Talk и зачева индустрия от корпоративни футуристи под наем, но и оформя самата ни визия за бъдещето.
Като физически обект беше поразителна. Беше дебела, около 500 страници дори преди обемния си индекс. Тя беше ярка и, да, футуристична, до окръгления си, но „роботски“ заглавен шрифт, базиран на шрифтовете MICR, който беше проектиран да се чете както от хората, така и от машините. Футурологът Скот Смит си спомня, че когато видял дебелото издание с меки корици на нощното шкафче на родителите си, у него се надигнали чувства на страх и изкушение; той полушеговито отбелязва, че това го е извело на терена на сегашния му занаят.
Алвин Тофлър, авторът, отпечатан на тази неизтриваема корица, е роден в Бруклин журналист, който започва да отразява прогресивната политика и работническото движение със съпругата си Хайди (родена Аделаида Фарел); те са съавтори на трилогия от творби, като се започне с „Шок от бъдещето“, но тя не получава официален авторски лиценз до една по-късна книга. Това, че дори двойка, мощно взряна в бъдещето, е изненадващо ретроградна в това отношение, показва, че всички ние сме податливи на модните шаблони на нашето време – какъвто беше „Шок от бъдещето“.
Основното послание на книгата е разбираемо, може би защото Тофлър го обосновава толкова убедително, че се е превърнало в клише: Светът се променя с експоненциално ускоряващи се темпове и оставя хората в състояние на „шок“ и мъчителни опити да се справят. Поне в страните от развиващия се Запад обществото преживява дълбока историческа промяна, тъй като индустриалната революция отстъпва на информационните икономики; тази промяна е ускорена от нови технологии за масова комуникация. Изправени пред цунами от промени, повечето хора са притеснени, дезориентирани и объркани. Книгата се стреми да диагностицира това ново състояние, да покаже неговите „източници и симптоми“ и да обмисли възможните начини за смекчаване на неговите въздействия.
Основната стратегия за борба с бъдещия шок, според Тофлър, е да се удвои самото бъдеще. Той призовава правителствените комитети да финансират мащабни бъдещи проучвания, писателите на научна фантастика да внесат повече методични прогнози в своите повествования, американските училища да преподават курсове, ориентирани към бъдещето (като контрапункт на часовете по история). „За да създадем съответните образи и по този начин да смекчим въздействието на бъдещия шок“, пише той, „трябва да започнем, като направим спекулациите за бъдещето почтени“. Това не е ново предизвикателство; дори Х. Г. Уелс си беше направил усилията да подчертае, че систематичният опит за проектиране на потенциално бъдеще въз основа на съвременни данни може да бъде наука, а не просто гадаене. Но книгата на Тофлър изтласка футуризма в потока на масовия интерес не само в сферата на милитаризма (т.е. типа планиране на ядрения сценарий, чийто пионер е RAND Corporation), но и в „меките“ пространства на всекидневието, от „политика и детски площадки до скачане с парашут и секс“.
Маршал Маклуън
Отвъд своята същност обаче „Шок от бъдещето“ отекна също толкова със стила си. Като заимства ключа за това от канадския теоретик на масовите медиуми Маршал Маклуън, чиято способност да предоставя големи концепции в бързи речеви късове очевидно беше вдъхновение, Тофлър направи послание от самия посредник. Тонът му е равен на места, разтревожен и енергичен, професорски и без дъх. Той говори за „огнена буря на промяната“, „електрическо въздействие“ на новите концепции, популации „ракетоносители“; езикът му емулира задвижващата скорост, която описва. Той споделя закачливи термини като адхокрация; превръща бъдещето в най-зрелищното шоу на Земята и би било глупаво да отвръщате поглед. Дори когато Тофлър изобразява потенциалните опасности от ускорената промяна – офшорни аварийни сондажи например или алгоритми за вземане на решения – и прокламира необходимостта от регулиране, той вярва, че решенията трябва да идват от задълбочена ориентация към бъдещи трансформации. „Силата на технологичното задвижване е твърде голяма, за да бъде спряна от лудитските пароксизми“, пише той, а книгата, въпреки понякога предупредителния си тон, опияняващо определя условията на собствения си светоглед. „Всичко това преувеличено ли е?“ – пита той, преди да отговори на собствения си въпрос. „Не мисля“.
Ако могъщият стил на „Шок от бъдещето“ го направи бестселър, успехът му отвори място на цял жанр, който еволюира със загрижеността на всяка следваща епоха. Една подгрупа от поп-футуристични книги, които бързо последваха „Шок от бъдещето“, се съсредоточи силно върху прогнозирането на потребителското поведение, като начена през 80-те години с франчайза „Овладяване на мегатенденциите“ на Джон Нейсбит и в крайна сметка – с големия доайен на наблюдателите на тенденции „докладът „Попкорн“ (1991) на Фейт Попкорн (известна още като Вера Попкорн, с рождено име Фейт Плоткин – бел. пр.). С първия бум на dot-com технологията се превърна в по-явна тема, без съмнение подпомогната от самовъзприемането на Силициевата долина като място, където се прави бъдещето: Тази следваща фаза от жанра даде приоритет на иновациите в хардуера и софтуера и някои заглавия започнаха да изследват най-необузданите технологични дреболии, като „Епохата на духовните машини“ на Рей Курцвейл (1999) и „Физика на бъдещето“ на Мичио Каку (2011). Но независимо дали е бизнес-банален или кибер-гностичен, класическият поп-футуристичен канон предполага публика, която иска да наруши индустриите, като същевременно запази статуквото. Дори футуристи като Курцвейл, един от най-разпознаваемите в настоящата епоха и наследник на Тофлър, представя концепции, които изглеждат революционни – особеността, възможността за безсмъртие – на език, ограничен от индивидуалистическото, предприемаческо мислене. Цялата тази велеречивост е пронизана от логиката за оптимизиране на всичко, дори на душите ни.
ПРЕЗ ПОВЕЧЕТО ВРЕМЕ тези книги до голяма степен отразяват ограничените перспективи и цели на корпоративния футуризъм. Често воден от дневния ред на своите клиенти, фючърсният бизнес се фокусира върху проблемите, които е нает да реши. Израснали в почвата на управленски консултации и прегрели старт-ъп компании, дори когато тези произведения се отклоняват към по-широкия свят, те все пак са по-заинтересовани и могат по-лесно да си представят междузвездни колонии и вечен живот – които предлагат непосредствен път към печалба за някои, – отколкото от въпроси като премахването на затворите. (Неотдавнашната книга-пробив, белязана със склонността на Тофлър към ускорение, но без неговата премерена загриженост – „Бъдещето е по-бързо, отколкото си мислиш“, написана от основателя на X наградата Питър Диамандис и Стивън Котлър, описва без дъх как технологии като Изкуствения интелект ще доведат човечеството до „преживяване на по-голямо сътресение и създаване на повече богатство, отколкото имаме през последните сто години“. Вероятно се досещате кой получава сътресението и кой получава богатството. Проблеми като изменението на климата, настоява той, могат да бъдат разрешени чрез постоянно развиващи се джунджурии: по-евтини слънчеви панели, дронове за борба с горски пожари.).
Стивън Котлър
И все пак, докато дисциплината и дефиницията на „футуристично мислене“ се трансформират, като се разширяват чрез различни гласове, географии и идеологически рамки, поп-футуристичната книга се трансформира заедно с тях, понякога насрещно спроти стъпките на Тофлър, ако не поеме по съвършено нов път. Миналата година излезе „След шока“, официална почит към „Шок от бъдещето“: Антологията включва почитания и най-вече няколко критики от 100 и няколко съвременни футуристи и мислители. Стъпка в различна посока, „Как ще е в/с бъдещето: предводителство и придаване на смисъл в епоха на свръхпромяна“ („How to Future: Leading and Sense-Making in a Age of Hyperchange“) споделя стратегии за това как да управлявате и създавате промяна в различни контексти, кои5то далеч надхвърлят просто търговската или технологичната сфера. Написана от Скот Смит и писателката на научни фантастики Мадлин Ашби, тя възхитително се опитва да отвори „инструментариума за бъдеще“ за различни аудитории и цели, илюстрира пригодяването на методологии като планиране на сценарии, чиито корени са в милитаризма от Студената война, към области като управленчества с нестопанска цел и обществено здраве. Казусите и изображението на процеса са осеняващи, въпреки че прекалената детайлизация е на границата на академичността за читател, който едва ли скоро ще приложи това като практически наръчник.
Роман Кързнарик
Често цитираната концепция за „дългосрочно мислене“ също се появява в няколко скорошни книги като ключов инструмент за справяне с различни екзистенциални заплахи: особено извънредната ситуация с климата. В „Добрият предшественик“ философът Роман Кързнàрик спокойно призовава за преориентиране към бъдещето, не за да ни бъде от полза (каквато обикновено е тематиката на поп-футуристичната книга), а за да бъде от полза за нашите далечни потомци. Той използва термина „катедрално мислене“, за да опише епични проекти, които няма да бъдат завършени през нашия живот, но е от решаващо значение да започнем сега – подобно на работата на поколения, построили средновековни катедрали, които само техните правнуци биха видели завършени. Ако „Шок от бъдещето“ и епигоните му кристализираха образа на бъдещето като велика вълна, бушуваща към нас, неизбежна и смазваща, централната метафора в цялата книга на Кързнарик (която понякога отеква, сякаш се скитате през притихнала гора) е жълъдът. Въпросът е не само, да речем, да се засадят дървета (въпреки че буквалното повторно залесяване наистина се описва като жизненоважен дългосрочен проект), а да се подчертае дейността на настоящия момент и потенциала, макар и несъвършен, да повлияе на бъдещето.
Тази тема е може би най-изобретателно изследвана в поп-футуристичните проекти, които излизат изцяло извън рамките на книгоиздаването. Едната е „Афроритми от бъдещето“ – игра на карти, която предизвиква играчите да си представят бъдещи сценарии с изричен фокус върху проблемите на социалната справедливост и неравенството. Играта е в режим на затворено тестване; демонстрации бяха предложени на срещата на върха по грамотност на ЮНЕСКО през декември и скоро ще излезе публична бета версия. Тя е разработена от екип, който включва Ахмед Бест, футуролог, актьор и художник, и Лони Брукс, доцент по комуникация в Калифорнийския държавен университет, Източния залив, който дори работи с футуристични премени. Играта се основава на афрофутуристкото мислене и изкуство, за да насърчи радикалните виждания за по-справедлив свят и груповата дискусия, за да моделира видовете съвременни промени, които биха могли да ни доведат дотам. Космическите карти, оцветени като скъпоценни камъни, са подканящи, в ярък контраст със синьо-лазерната графика, която твърде често е естетика по подразбиране „бъдеща“, но като всеки добър талисман, те се нуждаят от специфичен процес, за да отключат своя потенциал – самото съвместно играене (геймплей). За разлика от линейната книга, интерактивните тестета с карти и колективните проекти за разказване на истории могат най-добре да олицетворяват чудатите, двустранни и споделящи начини, чрез които се разгръща действителното бъдеще.
Още преди пандемията на коронавируса да нарасне по целия свят в началото на 2020 г., катастрофалните заплахи, пред които е изправена планетата – изменението на климата, нарастващият национализъм, системното неравенство, технологиите, които създават повече проблеми, отколкото решават, – убиха всяко чувство за стабилно утре. Нашата представа за бъдещето стана много по-близка то „Децата на хората“ )става дума за едноименния филм на Алфонсо Куарон от 2006 г. – бел.пр.), отколкото „The Jetsons“ („Джетсънови“ – анимационен проект на Хана-Барбъра от 70-те години на миналия век, който изобразява бъдещето с роботи, извънземни, технологични нововъведения и пр. – бел.пр.), и дори нашите налични киберпънк дистопии започнаха да изглеждат старомодни. Но като най-слаб слънчев лъч иззад тъмен облак, може би това е годината, в която ще можем да видим най-ясно, че се нуждаем от изцяло нов начин да говорим за бъдещето, ако искаме да го оформим в нещо справедливо и устойчиво за всички.
Сега, точно както през 1970 г., бъдещето се създава чрез сложни взаимодействия на хора, системи, общности, материални и екологични условия – и от историите, които влияят на тези взаимоотношения. Тази нова глава на поп футуризма показва своята трайна привлекателност като познат диалект, дори ако посланието, което носи сега, е прибързано различно. То все още може да има потенциала да илюстрира нови визии за бъдещето за един по-здрав свят, но трябва да се чувства толкова живо и магнетично, колкото в „Шок от бъдещето“ преди 50 години. Тъй като Тофлър и неговите привърженици направиха ускореното бъдеще, насочено към печалбата, ослепително, следващото поколение мислители се опитва да примири този парадокс – да създаде по-бавни, по-възстановителни, ръководени от общността бъднини, които са също толкова неустоимо привлекателни.
Превод от английски: Георги ВЕНИН
|
