Първата балканска война: приморци в атака Втора част

Симеон КУЛИШ 12 октомври: нито крачка назад! Рано сутринта Десета рота на поручик Панов настъпва, хвърляйки се „На нож!“. Това изненадва врага и турците отстъпват. Ротата, заприличала на Хвърковатата чета на Бенковски, се втурва да преследва противника. Скоро успява да овладее моста над р. Теке дере (днес Ениджийска). Акцията им е подкрепена от Петнайсета рота. Героизмът и саможертвата на приморци и останалите от българските военни части е възнаградена. Пленени са 360 войници, двама лекари, превзет е и един склад с хранителни продукти, дрехи и други припаси. Приморци не дават нито една жертва в това сражение, само седем ранени. Изключителен успех! Но най-голямата награда за „лъвовете“ се оказва топлото посрещане от селяните. Приемат ги като освободители, стискат им ръцете, прегръщат ги тъй както майка – детето си. Поздравяват ги на български език с „Добре дошли!“. Усмивки огряват лицата на приморци, като чувстват, че наистина са изпълнили своя дълг. Следващите три дена полкът се придвижва по шосето в посока с. Караагач (околия Люлебургас), преминава през селата Асълбейли и Кавакли. Отново движението е бавно, въпреки че пътят е сравнително добър. Силен дъжд ги застига и през целия 13 ноември войниците са принудени да газят из локви и да крачат с мокри дрехи. Поредното изпитание на духа! Крйната цел е стигната едва на 15 ноември вечерта. Пътищата на войната 16 октомври 1912 г. Сутрешната тишина се раздира от мощния артилерийски обстрел на турците. Дъжд от снаряди се изсипва по авангарда. Позициите на българите са разположени по линията с. Колиби (днес Хамзабей) – с. Караагач. Трета и Четвърта приморски дружини се включват на десния фланг, а зад тях, като поддръжка – Първа и Втора дружини. Настъплението започва. Но какво настъпление само! Сякаш адът е слязъл на земята. Десетките взривове, които избухват на метри един от друг, вдигат във въздуха камъни, пръст и части от човешки тела. Движението е почти невъзможно, а смъртта… тя е навсякъде. Полковник Пантелей Киселов – командирът на Осми приморски полк, прави всичко възможно, за да насърчи младите ни бойци, но отпорът е жесток. Към 14:30 ч. става невъзможно да удържат позициите. Помощ – отказана! Няма свободни части. Трябва да разчитат само на себе си. Следващите два часа се оказват най-драматичните и решаващи. Приморци достигат на около 900 крачки от противниковите окопи. Преславската артилерия е вече на предела на силите си, но не спира. Малка група от войници започва да отстъпва. Виждайки това, полковник Киселов, яхнал кон и с извадена сабя, се втурва напред, връща бойците, повежда ги право към противниковите позиции. Това кратко объркване за миг внася лек смут в редиците на полка, но намесата на командира респектира и всичко бързо си идва на мястото. Едва около 16 ч. на помощ идва Трета пехотна преславска бригада. Нейното присъствие вдъхва кураж на приморци и с мощно „Ура“, подкрепени и от артилерията, те тръгват напред. Турците са разбити! Окопите са овладени, а четири оръдия – пленени. Изминалият ден е един от паметните за Осми приморски полк. Извоювана е велика победа, но заплатена с кръвта на 188 убити, сред които командирите на Десета и Дванайсета роти – поручиците Панов и Жечев, както и подполковник Н. Попов. Свидна жертва в победната битка - подполковник Н. Попов  17 и 18 октомври са дните, които можем да определим като затишие пред буря. Продължава придвижването към с. Чонгора (днес Джевизкьой) – бавно и трудно. Отново – кал и труднопроходими пътища. За тези 48 часа противникът се опитва да атакува само веднъж, но Четвърта дружина бързо сломява порива на турците. През нощите войниците успяват да починат, необезпокоявани от врага. 19 октомври: към Чонгора! Приморци се насочват към поредното село, населено главно с българи. Като се движат в лявата колона на българската армия, Първа и Втора дружини на полка съставляват авангарда. По обед зазвъняват отново артилериите и на двете армии. Части на Осми приморски полк заемат платото северозападно от селото, където и замръкват. Но нощта не ги щади. Обилен дъжд се изсипва над главите им, а „лъвовете“ – гладни. Трудно може човек да отдъхне в подобни условия, но мисълта за Родината, за дълга, честта, семейството и събратята дава сили. С настъпването на новия ден българските войници разбират, че са само на 400 крачки от окопите на противника. Тишина! Едва към 17 ч. турците откриват огън. В атака се впускат част от Тридесет и първи пехотен варненски полк. Към тях впоследствие се присъединяват Първа и Трета дружини на Осми приморски. Акцията е успешна, пленени са 60 турски войници. Към 18 ч. момчетата на полковник Киселов влизат в с. Чонгора. Селото е опразнено от врага, половината – опожарено. Приморци пренощуват тук, набавят си храна и изсушават дрехите си. Поредните дни на изпитание завършват в наша полза, но усмивките на войниците от полка са помрачени от загубата на 14 техни другари. 24 октомври: започва маршът към Чаталджа! Междуселският път е разкалян, а движението – трудно. Колелата на оръдията и колите на обоза затъват в размекнатата почва. Но благодарение на изключителните усилия на всички, и особено на момчетата от Трета дружина, полкът успява да се справи и с тези трудности. Едва към обед на следващия ден приморци достигат покрайнините на с. Черкезкьой. Около 14:30 ч. на 25 октомври дочуват силни тътени откъм Чорлу, а дъждът отново безмилостно се изсипва. В този момент се получава донесение, че турците масово отстъпват към Чаталдженската позиция. В своя ход назад те избиват голяма част от българското население, опожаряват къщи и малцина успяват да се спасят, изкачвайки се по високите чукари на местността. Комбинцията от неприятни обстоятелства обаче принуждава българите да нощуват край с. Черкезкьой, и то на открито, лишени от топлина и храна. В следващите няколко дена, като напредват на югоизток, приморци ще станат свидетели на ужасна картина. По пътя си те виждат тела на мъртви турски войници на места, на които не е водено никакво сражение. Впечатлени, но улисани в своя марш напред, повечето не си задават въпросите „Защо?“ и „Как?“. Не подозират, че скоро ще се срещнат с още един коварен убиец – азиатската холера! Болестта бързо и удобно се настанява и сред нашите момчета и безмилостно ги атакува. Лишени от храна и прясна чиста вода (принудени са да пият от калните локви, само и само да не умрат от жажда), те стават още по-лесна плячка на холерата. Едва в началото на ноември се вземат мерки, но твърде закъснели. Десетки падат жертва. Въпреки всичко частите на Осми приморски полк достигат при с. Бекерли. Към победата! И ето – срещу тях е врагът! И то какъв! Над 100-хилядна турска армия, подкрепена с повече от 1000 оръдия. Самата гледка е смразяваща! По всичко личи, че вече е настъпил решаващият миг. Няма колебание по въпроса какво трябва да се направи! Няма и съмнение в правотата на действията! Има само сила, смелост и доблест! 4 ноември: първата атака! Тя започва под общото командване на ген.-лейтенант Радко Димитриев. Осми приморски полк получава заповед да съсредоточи силитите и действията си около селата Акалан, Субачу (дн. Субаши) и Калфа. На следващия ден, още от ранни зори, боят е подновен. Турските части са несломими, а и върлуващата холера оказва още по-силен натиск върху „лъвовете“. Мощната атака на приморци започва към 8 ч., подкрепена от артилерията и Четиридесет и втори пехотен полк от състава на Трета пехотна балканска дивизия. Вечерта частите на Осми приморски полк се установяват до с. Калфа и остават там на бивак три дена. На 9 ноември 1912 г. приморци се впускат в яростна атака при с. Акалан, докато успешно достигат височините край селото. Преодоляват тесните, стръмни и кални пътеки, въпреки че са подложени на бясна турска атака и неспиращ проливен дъжд. Скоро получават подкрепа от Тридесет и първи пехотен варненски полк. Заемат позиция и остават там до 25 ноември като резерв на Девета пехотна плевенска дивизия. Окопават се здраво, изграждат землянки. Все по-режещ става студът от настъпващата зима, дъждовете се засилват, а гладът вече е всекидневие. Но няма отстъпление, няма разколебаване! Българските момчета стоят безропотно и бранят България! 21 ноември 1912 г.: прозвучава мощно „Ура“! Всички в един глас, възторжено, посрещат новината за сключеното примирие. Войниците са свършили това, за което са отишли на война. От тук нататък е ролята на политиците. Приморци, а и всички останали, със сетни сили, болни, ранени, но с усмивки на лицата, доволни, че за пореден път са бранили Родината, започват да се изтеглят. Това прибиране продължава дълго и е твърде мъчително… Частите на Осми приморски полк остават в Тракия чак до 24 май 1913 г. – цяла седмица след подписването на договора за мир между Балканския съюз и Османската империя в Лондон. За първи път Империята се признава за победена от своите доскорошни „раи“. Сложен е краят на една, но и началото на нова война – за съжаление, трагична за България!