Рошави, но сити мисли за „Корси ди кучина“

Марияна ХРУЗА Когато видиш и вкусиш нещо за първи път, потъваш сякаш в сетивен хаос, който подреждаш с времето. Слагаш му рамка и го осмисляш. Ако те е грабнал и, особено пък, омагьосал. Залепяш му етикет „Тъкмо това търсех“ и продължаваш да го преоткриваш… И да се преоткриваш чрез него… Големият малък италиански ресторант в сърцето на Варна. Остров и на безвремие, и на тънковкусно преживяно време. Признавам, че съм от изкушените му почитатели. И от търсачите на силни усещания, свързани с небцето, нароили се под звездите. И сред звездите „Мишлен“… Първият ми спомен е калейдоскоп… Редуват се: мастилена покривка с яркожълти лимони върху масата и плочки „майолика“ на стената, леко замайване от неустоимия дъх на дълго липсвал домашен уют, навън – зима, вътре – вълшебно като детство, витае топлина на кухня, на ръце и на… сърце… Тамара… Библейско име… Палмово дръвче… Слънчев чар и смях като пенливо вино, да, просеко, мравки пъплят, отвътре, по бузата, пухкав десерт – като облачен хълбок, не точно тирамису, а душата му, топи се бързо като сняг върху езика, а вишните са изненадваща добавка, удължено удоволствие, което те обгръща… Потъваш в него и… изчезваш. Преди това – усмивката на Джузепе, отново библейско име, у нас го изричаме: Йосиф… Галантен, ведър, подкупващо спокоен… Става ти още по-мило от това истински задушевно „бона сера“, следват усилието, с което едва си се отлепил от този гостоприемен стол и обещанието пред себе си, че пак ще се върнеш… Вторият ми спомен опитва да сложи рамката. Не толкова сетивно, повече умозрително. Любим ресторант, не, това е повече от ресторант, място за душата в бездушното ни време… Не става, искам да не е клише. Да, мисля, че сега ще се получи: моята обетована земя на изненадали ме вкусове… На благодарност за храната, поднесена като ритуал на душата. Като култура на сетивата. И изтънченото общуване помежду им… Като обяснение в любов… на непознат, начало на приятелство… Като… и т.н. Увлякох се… И пропуснах… Нейно Величество домашно приготвената паста! Свежа, уханна, питателна! Буди доверие и притегля. Вярно, че преди я предпочитах не съвсем ал денте… Но! Вече знам, богатият, многоетажен вкус и вдъхновението при приготвянето на храната търсят сами формата, с която ги поднасяш… И засищат. Хм… и вечно гладния ни… ум. И с нетърпение ще се похваля… Та-да-да-дам! Научих се да правя и да готвя паста. Беше порив, приключение, наслада… Запозна ни, завъртя ни – хора, аромати, неочаквано и дръзко… Усещаш, че си съзаклятник, да, в окото си на урагана... Вдига те нагоре, за да те приземи отново с онова “опитай само колко вкусно е…“. И – ха наздраве, че успях да си го подаря… Запалих ли ви любопитството? О, да… Благодарете бързо на Тамара и Джузепе! Grazie, grazie mille! Скъпи домакини… И, надявам се, приятели… Третият ми спомен… Преоткриване… Незабравимо, лимончело е! Семейната рецепта е реликва… Оригиналът – леля на Джузепе… Само от корите. И без сока на лимоните. Огън от душата на Соренто… Лазанята, сънувана с отворени очи… С пълнеж от аромати, нежна, но и хрупкава… Божествена Тамара… С глътки пивко вино, избор на Джузепе, съчетано и с напевните „perfetto“, „ molto bene“, „pronto“… И филмът на Фелини: антипасти, паста и десерт, накрая – лимончело…. Неповторено от никого четиристепенно меню, това ли е животът на Италия? Дали пък тя не е десертът на Европа? „Долче вита“, време е да разберем… Последният ми спомен е с Тамара. На юг. В Неапол и Соренто… Продължавам: Амалфи, Четара, Граняно… Остров Прочида. Подножието на Везувий и т.н. Морето – синьо e, досущ като покривката от „Корси ди кучина“, с оживелите лимони върху нея… Пинии, камелии… следи от капки кръв на... портокал, усукани маслинови стебла… Доматчета – като сълзите на вулкана. Моцарела. И пица , от която тръгват всички пици… Дантелен хляб… джелато… артишок… Ще го римувам: в шок съм! От поразяващи: откритост, пъстрота. Тук шепот не се крие по ъглите. А разговорите по улиците са белканто, което търси акомпанимента на морето. И можеш сам Природата да срещнеш… И да я вкусиш изразително. На високото се лее канцонета, Карузо още пее: Върни се в Соренто, накарай ме да живея… Лучо Дала пък пее „Карузо“… Спи Везувий, дали е дълбоко? Черни са скалите, пясъкът, те още помнят. Дъха на кратера и лавата… Русалките… Копринената кожа… На смугли къдрави момичета… Земя на огън, неподкупна… И непосилна… За малодушие и темперамент вял… И с право! Тя взема от живота... И го връща… Върна ми я… Съживи я… Тази част от мен, която не понечи да си тръгне… И след библейското пътуване до него, остана насред мъртвото море… О, соле мио… Не в река Йордан, в Соренто те намерих… Вече съм събрана… И устремно вървя нататък… Към себе си и бъдещия спомен… Там, слава богу, звезди „Мишлен“ няма. Няма: рамка, безброй правила… И хладно не е, горещо, искрящо е. Животът кипи. И сам се догонва… Поръсен от сладост, гарниран от чувства… История с изненадващ край… Без спомени даже… За лятна градина… Под открито небе. Не случайно. Стига с тези звезди по земята! Щом са звезди, над главите са… Всичките… Стоп… Спират при вас за отмора, без блясък фалшив, за да хапнат. Да се разтушат… В градината с тайната. Позабавих се, но я разкрих: Тамара, Джузепе, на звездите стопаните, това сте вие…