culturespace.bg
Споделена статия на д-р Алекс УУЛФ- FSA Scot (роден на 12 юли 1963 г.), британски автор, историк и университетски преподавател. Специализирал е история на Великобритания и Ирландия и Скандинавия през ранното средновековие. Той е старши преподавател в университета Сейнт Андрюс. Статията е публикувана в History Today в броя от 6 юни 2022 г.
Д-р Алекс УУлф
През Средновековието не е имало такова нещо като „викинг“. Терминът се пръква през XIX век. Думата „wicing“ се среща в староанглийския, а „víkingr“ в староисландския, но се използва много различно. Учените кимат в отговор на това, когато твърдим, че „викинг“ е длъжностна характеристика, а не етническа принадлежност, но не винаги имаме наум пълните последици от това разграничение. В староисландски „víkingr“ може да се приложи към всеки пират, независимо откъде идва или кога, или какъв език говори; може да са естонци или сарацини например. Забележително е също, че почти никога не се използва за описание на хората, които днес наричаме „викинги“. Много от мъжете, обозначени като „викинги“ в учебниците и популярните историографии, са били воини, водени от крале на бойни експедиции с ясни политически цели, като Великата езическа армия, която се бие с Алфред Велики, или норвежката сила, която придружава Харалд Хардрада до смъртта му в Стамфърд бридж през 1066 г. Наричането на такива хора „викинги“ би било все едно да се наричат британски, френски или холандски военноморски офицери от XVIII век „пирати“, просто защото са носели донякъде подобни шапки и са плавали на донякъде подобни кораби като Черната брада.
Изглежда, думата „викинг“ е навлязла в съвременния английски в началото на XIX век, когато средновековната исландска литература започва да се превежда на основните европейски езици. Първоначално терминът е бил използван в оригиналния средновековен смисъл, но от 60-те години на века започва да се използва за описване на всички ранносредновековни воини от Скандинавия. Окончателното развитие, „етнизирането“ на думата, което позволява използването на термини като „викингски ферми“, „викингски градове“ и „викингски жени и деца“, е много по-скорошно и постепенно се прокрадва след Втората световна война. Това е коварно: като свързва военната мощ и дивачеството с цяла етническа група, този термин насърчава присвояването му от привържениците на расовото превъзходство.
НЯМА ТАКОВА НЕЩО
Проблемът с термина не е само семантичен. Тази концепция за „викингите“ сериозно изкривява нашето разбиране за европейската история. Склонни сме да групираме почти цялата скандинавска дейност между 90-те години на VIII и средата на XI век под общия етикет „викинги“; така създаваме отделна „викингска епоха“ и въображаема „викингска“ култура и идентичност. Доказателствата обаче не подкрепят този анализ.
Първо, скандинавските земи са били изключително разнообразни по отношение на околната среда, социалната структура и историята. Дания е равнинна и плодородна, до 800 г. нейните острови са изчистени от хищници за хилядолетия. Има сложен модел на заселване, поне толкова сложен, колкото в Англия. Датските войници и заселници, които идват в Източна Англия през IX век, откриват пейзаж и модели на заселване, много подобни на тези, с които са били запознати, и хора, които споделят много сходни икономически и социални структури. Те не са диви варвари, проникнали в по-цивилизовано кралство. Датските земи са имали най-голям капацитет да поддържат население в Скандинавия и е вероятно през този период по-голямата част от скандинавците да са живели в Дания. Норвегия, чиито западни фиорди осигуряват стереотипния фон на „викингите“, е относително затънтено място с малко население и е най-важна като маршрут („северния път“) към арктическите области и луксозните стоки, като кожи и слонова кост от морж, която те предоставят.
ЕЗИЧНИЦИ
Всички оцелели писмени източници за периода идват извън Скандинавия, но се появяват някои доста последователни модели. В края на VIII и през IX век ирландските, английските и франкските хроники обикновено наричат скандинавските агресори „езичници“ и тъкмо това, а не всякаква етническа идентичност, изглежда, е правило значимо впечатление на жертвите на тези атаки. Нападението на Линдисфарн от 793 г., за което често се казва, че възвестява „Епохата на викингите“, е описано в „Англосаксонската хроника“ по следния начин: „Опустошенията на езическите мъже за нещастие унищожиха Божията църква на Линдисфарн с грабеж и клане“. През следващата година „Аналите“ от Ълстър записват „опустошаването на всички острови на Британия от неверниците“.
Предишните два или три века са свидетели на това, което изглежда като неудържим растеж на християнския свят, както на Изток, така и на Запад. Това е тълкувано като част от Божия план и очевидното му обръщане предизвиква ужас сред църковните писатели, които ни предоставят записа. Както пише Алкуин от Йорк: „Никога преди в Британия не се е появявал такъв терор, какъвто сега изстрадваме от един езически народ, нито се е смятало, че може да се направи такова нахлуване от морето“.
От оцелелите доказателства от Великобритания и Ирландия поначало е доста трудно да се разграничат опортюнистичните набези, към които терминът „викинг“ може да е бил приложен от съвременниците, от политически действия. Атаката срещу Линдисфарн често се представя като опортюнистично нападение, но всъщност силите, които я извършват, остават в Нортумбрия през зимата и са победени в тамошна битка през следващата година, като някои от техните кораби са унищожени от буря.
Каролингските източници ясно разграничават дипломатическото и военното взаимодействие между франките и датските крале от морските нападения, върху които датчаните имат малък или никакъв контрол. Кралските франкски анали записват например Карл Велики да създава флота и брегова защита против пирати през 800 г. Но до края на IX век повечето от записаните действия на Британските острови, изглежда, са политически и водени от крале, които искат да завладеят територия.
През десетилетията около 900 г. скандинавските династии във Великобритания и Нормандия създават правителства и приемат християнството, поне техните лидери. Съвременните източници престават да описват нападателите като „езичници“ и са склонни да посочват водачи и армии по местоживеене, независимо дали това е Източна Англия или Дъблин.
Около 903 г., малко след оспорваното начало на управлението на Едуард Стари, например, „Хрониките“ ни казват, че неговият братовчед и съперник Етелволд „накарал армията сред източните англи да наруши мира и те се бориха по цяла Мерсия, докато... те прекосиха Темза. В крайна сметка те бяха преследвани у дома и техният крал, Еорик, беше убит“. Тогава Източна Англия е била част от Дейнло. Предшествениците на тази група са дошли във Великобритания от Скандинавия през 865 г. и са били заселени в Източна Англия повече от 20 години, така че е вероятно Еорик и повечето от неговите воини да са родени и възпитани в Англия като християни.
Династията на „викингите“, която управлява Дъблин и оспорва управлението на Нортумбрия с потомците на Алфред през Х век, произлиза от мъже, които са напуснали Скандинавия в средата на IX век. По майчина линия повечето от тях вероятно са имали местни предци. Те имат много малко общо в поведението, генетиката или системите на вярвания с нападателите от 90-те години на VIII век. Всъщност един от най-великите им крале, Олаф Куаран, който понякога е бил крал в Нортумбрия, както и в Дъблин, се оттегля в манастира „Йона“ през 980 г. Поне една от неговите внучки е била монахиня.
ПО-КЪСНО: ПО-ТОЧНО
Това, което обикновено се разглежда като последната фаза на „епохата на викингите“, от 90-те години на Х до 70-те на XI век, свидетелства за военни и дипломатически отношения между християнските крале както на Запад, така и в Скандинавия. До тази дата Дания поне е станала част от латинския християнски свят. Характеризирането на владетел като Кнут като „викинг“ е безсмислено. Той присъства на императорската коронация на Конрад II в Рим през 1027 г., основава и дарява църкви както в английското, така и в датското кралство. По същия начин Харалд Хардрада, често наричан „последният от викингите“, е брат на светец и прекарва голяма част от кариерата си във Византия. Неговото нахлуване в Англия през 1066 г. е политическо действие, в което той е подкрепен от фракции в кралството, което напада. Скандинавските крале от XI век, като Кнут и Харалд, са имали много повече общи черти с наследниците си през XII и XIII век, отколкото с езическите нападатели от VIII и IX век.
Спорадични морски набези към Великобритания и Ирландия от малки групи, несвързани с никакви политически или военни действия, продължават през XII век. Наистина, дейност от този вид, класическо „викингско“ поведение, е може би по-характерно за този по-късен период, отколкото за това, което бихме могли да смятаме за „ерата на викингите“. Тези нападатели произхождат от скандинавската диаспора на шотландските острови. Хебридците и дори оркадците, като прословутия Свейн Аслейфарсон, измъчват крайбрежието на Ирландия и Западна Британия в продължение на век след норманското завоевание; едва английското нахлуване в Ирландия им слага край. Западните острови имат малък капацитет за поддържане на нещо извън натуралното земеделие и хищничеството върху богатите земи е ключът към местните вождове да запазят позициите си у дома.
ДОВИЖДАНЕ!
Конструктът на „викингите“ обединява и заличава разликата между пиратите от VIII и XII век. Кралете от X век, базирани в Дъблин, и християнските владетели като Кнут, всички от които са живели в много различни общества, са имали различни системи от вярвания и политически и икономически цели. Всеки от тези контексти трябва да се разглежда според собствените му условия, а не в рамките на конструкция от XIX век, в която има повече от намек за расистки есенциализъм. Крайно време е историците, както академичните, така и популярните, да се откажат от викингите като остарял и опасен начин на мислене. Викингите никога не са съществували; време е да оставите тази нездравословна фантазия в скрина.
Превод от английски: Георги ВЕНИН
|
