Щедро раздадени мигове... Първа част

Сия ПАПАЗОВА, драматург Той беше красив човек и остаряваше красиво. Ние, неговите последни студенти, имахме шанса да наблюдаваме изключителния му залез. Казвам „изключителен“, защото багрите, които оставяше след себе си гаснещото театрално светило, бяха избухващо щедри, безумно преливащи в огненожълто, оранжево, червено и всички цветове на неумиращата, съпротивляваща се на тленното природа. Всъщност природата го беше пощадила по някакъв свой, милосърден начин. Може би му се любуваше, защото не го лиши от дългата, анархистично падаща върху раменете му коса – неговото най-забележително украшение. Само втъка в кичурите сребърни нишки. Не го лиши и от горделивата му осанка, не го превърна в дебел, отблъскващ старец. Може би защото знаеше, че той държеше да изглежда добре, да бъде шик, да се харесва на обществото, особено на неговата нежна половина. В него живееше една смешна, възхитителна суета. А може би се опитваше да следва един загадъчен, метафизичен съвет на Чехов – „Човек цял живот трябва да изглежда такъв, какъвто е бил като гимназист...“. Приносът на професор Гочо Гочев за българския театър е неоценим. Той издигна мащаба на това изкуство до необозрима стихия, до начин за опознаване на света и смисъла на човешкото битие. Съвременната театрална практика може би все още не осъзнава докрай значението на неговия художествен опит, защото все още няма необходимата дистанция от самата себе си. Но вече незримо съдържа в собственото си битие, като онаследена природа, уникалното мислене на този човек. Ако мащабът на неговия интелект не беше се изявил в областта на театъра, непременно щеше да се прояви в някоя друга област на духа. Може би щеше да бъде един съвременен, модерно и евристично мислещ философ, роден на Балканите. Липсва ни критичното му око в нашето дребнаво, паднало ниско, обсебено от прагматизма време, най-вече в областта на театъра, където също витаят някакви бесове, някаква радичковска суматоха. Липсва ни неговият широк, спокоен поглед към вечното, към трайните ценности. Щеше да ни бъде потребен точно сега, когато стойностите са припряно, хаотично разместени, изместени. Щеше да ни бъде нужен точно сега, когато съвременният човек се лута от полюс до полюс, от мрачното отрицание до пресилено възторженото утвърждение. Две крайности, непознати за критичната мисъл на професор Гочо Гочев. Той беше диалектик по природа и по дълбоко вътрешно убеждение. Владееше едно тънко изкуство – да утвърждава явлението чрез отрицание или да го отрича чрез утвърждаване, да събира най-противоречиви категории на общ кръстопът. Много често твърдеше пред студентите си, че обективната оценка на театралния резултат се намира по средата, че всяка истина съдържа и доза неистина. Твърдеше го не като конформист, а като мъдрец, който знае, че истината за едно театрално събитие е временна, че се движи, че се развива, че колкото и да е блестящ един резултат в театъра, той вече съдържа в себе си своята присъда и отрицание. Диалектичен фокус. Парадокс. И на това трябва да се гледа спокойно и сдържано. Че не трябва да се изграждат в театъра митове, за да не се подготвя и програмира по този начин тяхното срутване, че падането от високия гребен на вълната е ускорено, разрушително и болезнено. Че белег на инфантилност е да лобираш като критик за нещо или за някого си, да участваш в слугинаж, да търчиш след модна тенденция... Защото критикът трябва да бъде свободен и независим човек, със свое собствено битие, да поддържа благородна дистанция от театралното събитие и в същото време да бъде в самия му кратер, в самия епицентър на явлението. Нарочно подчертавам тази особеност на професора при изработване на оценъчна позиция, защото точно сега театроведското войнство се намира в Сатурнова дупка заради криза в жанра, криза в областта на критериите. Критическата мисъл сега не изпреварва театралното събитие, а го следва, крета след него. Понякога се занимава с недостойни неща и човек има чувството, че е излишна или просто я няма. Това, което блестеше в личността му и не се поддаваше на никаква суета, беше неговото рацио. Не познавам друг български театрал, който да владее така дълбоко, така неистово самовглъбено театралния анализ. Той раздробяваше цялото на прашинки и после от прах, атоми, молекули го събираше и създаваше отново. В това отношение беше майстор, виртуоз. Гребеше в дълбините на познанието и от там извличаше загадъчната, темпераментна красота на мисълта. Ако професорът можеше да надникне в нашите съвременни дела, щеше да забележи, че в момента българският театър усеща кислороден глад, копнеж по анализа. И щеше да бъде безкрайно озадачен, че на театрални форуми се събират големи групи от младички театроведи, ходят с ранички на гърба, като пилигирми, но в тези ранички отсъства маршалският жезъл, защото необяснимо и отчуждено странят от анализа, не познават и не могат да изпитат неизразимото удоволствие от тази най-красива способност на ума. Познаваше досконално славянската и западноевропейската театрална култура. В съзнанието му се срещаха потоци от знания и още там, на място, в мига, се извършваше удивителен микс, който поразяваше с остротата и точността на критическата догадка. Правеше неочаквани мостове, връзки, асоциации, аналогии, препратки. Блестеше с иронията си, понякога хаплива и безпощадна, понякога закачлива, кокетно предизвикателна. Сега, когато анализът отстъпи в задния двор на съвременния ни живот и се предаде и даде път на скандалното, на повърхностното, на жълтото, на клюкарското, може само да тъгуваме по бездните на неговата мисъл, от която лъхаше хлад и безкрайност, която изтръгваше спонтанен възторг и аплодисменти. Точно така – аплодисменти!