сВЕЩИЦАТА, която пали живота

Марияна Георгиева – С ВИДНА Всеки я има в живота си. Може да е баба, майка, сестра, приятелка, съпруга, далечна роднина или просто позната. Може да си разбрал коя е, да я цениш и да ѝ благодариш всеки ден; може да не си я разпознал, но тя е тук… или там, заради теб. За да те има. В деня, в това тяло, в тези емоции и чувства, в мечтите ти. Тя е люлка, гнездо, твърдина… Тя е твоята земя, твоят корен в нея, влагата, която го пои… В материалния свят, където царуват вещите и нещата, тя е нещо безкрайно скъпо, тя е безценна вещ. Нейната вещина са твоите утеха и уют, твоето изправяне, когато паднеш. Твоето завръщане. Тук, долу, тя е Повелителката. Ето защо, дори да не бъда разбрана, ще дам амнистия – в моето време и пространство – на загърнатата в здрачни тайни дума „вещица“. Тя красиво трепти и привлича думите „вечерница“, „зорница“, „жрица“... А думата „свещица“ я съдържа в себе си… И нека от тук нататък вещае добро и кичи облика на мълчаливата пазителка на светлото и на тъмното знание, свързани с Природата и с пътя към душата. Думата „природа“ пък, е събрала в себе си две думи: при рода… Да, щом сме при рода си, връзката с природата е осезаема и силна… Вече не се чудя кой свит от невежеството и контрола ум, е обвеял с мрачни предания, недоверие и отрицание образа на вещите жени, които крепят земното равновесие и са навсякъде около нас. Във видимото – за да общуват с невидимото. Едно, скрито за външните сетива и арогантния ни ум, присъствие (разбира се, ако не бъде предизвикано), което душата ни усеща. Наричат я култура на мълчанието. Заради онази красноречива женска смълчаност, която съхранява силата и пази знанието. За да ги предаде от уста на ухо само на избраните… И да умълчи и тях. Винаги ме е забавлявала думата „бяла вещица“. Звучи някак успокоително. Значи има бели вещици и… не-бели, които правят белѝ. Да, има палави вещици... Има и безкомпромисни. Тогава, когато трябва да бранят и отстояват това, което животът им е поверил. Под въздействие на Женската им сила се усилват радостите и възторзите (пир за сетивата!), но и страховете, и гнева… Усилие е да останеш безпристрастен, непосилно е да бъдеш равнодушен. Докато не дойде осенението – съединиш ли силите на светлото и тъмното, тегобата ти става и… възможност. Всъщност истинската боязън идва от скритото знание и от това, което някой друг знае за теб, а ти не знаеш, но усещаш инстинктивно… И тогава въображението започва да рисува страховити образи, подхранвани от вълшебните приказки и от филмите, направени по тях. А дали подобни образи не се отнасят и за теб?! И кой е застрахован – всеки има своя сянка, никой не е само светъл. Когато бъдеш провокиран, наясно ли си докъде би стигнал? Цял живот, докато съдим другите, търсим и чертаем своите си граници. В полярния свят играта на бялото и черното е начин на съществуване. Дали ще е страстна любовна среща, епичен сблъсък или затишие – така лелеяното равновесие. И това, което е бяло за теб – дали не е черно за други?! Знанията и уменията, които имаш, определят твоята вещина. Лош или добър те прави това, в което я влагаш… Дори и да не си вещец (макар и рядко срещана, тази дума съществува); дори да не си оптимист, а просто обикновен човек, както казва симпатягата ром от популярното видео в YouTube, което винаги ме усмихва. Накрая резултатът носи своите последствия… Сред тях обаче е и благодарността. Ако ги нямаше бабите с техните деветини и наричания, кой щеше да сговори силите и стихиите? Кой щеше да върже мартеница на дряна, да напълни с мирис на чай от бял оман и на сироп от черен бъз стаята, да донесе мълчана вода от извора? Кой щеше да ни омеси хляб с ухание на пръст, душа и сърце? Осолен от сълзи, събрал силата на ръцете и очите, укротил страха и вините, нахранил обещанието за бъдеще. Защото първо са поверията, свързани с традициите, после идва вярата… В какво, в Кого… И когато душата е преминала естествено през тях, помирила е сърцето и ума, съзнанието, пробудено и разширено, тръгва по стълбата… Към целостността на духа. Разбира се, ако това е изборът му! Дойде време да се поклоним на земята, на пръстта, на водата, която я бразди… На природата в себе си и около нас… Да целунем ръка на „старата си майка“, да заровим глава в престилката на скута ѝ и да ѝ поискаме прошка. За това, че я изоставихме в пустеещите села. И насред нивата. Бялата ѝ кърпа все още се вее там… Изоставихме я на междата на Времето. Нея, нашата памет и свяст. Докато говорим само за вибрации и за енергии, за „експерти“ по вселенско изобилие, което чака да се излее с нетърпение едва ли не отгоре ни, думите „сила“ и „бог“ биват пропускани. А те са свързани с пътеки от Пътя, който минава през нѝвата на бабите ни, за да продължи към нивàта на духа. При еволюцията няма пропуски, има тегава и неподкупна постъпателност. Отдавна силата за мен не е физическо понятие, а спомен… За неимоверното търпение и вярата на баба ми, които ми завеща… Преди време друга една свята Баба, пред която душата ми коленичи, ми отключи портала на Силата с думите, че сбъдването е навсякъде, където го помислиш… Така светът ми си прибра изгубената половина. И отново стана цял. А останалото е Мълчание. -------------------------------- Марияна Георгиева – Свидна След 20-годишно скитане из вътрешните си равнини и върхове, минала през редица езотерични и мистични учения и школи, след 10 книги, след купища публикации в наши и чужди издания и антологии… След скъпи за нея награди – „за журналистическо майсторство“ и поезия, - тя се завръща… С нови: име, светоусещане и космогония. За да сподели наученото и преживяното, защото Времето е дошло. И в непрогледната информационна мъгла има нужда от видимост, а за Пътуването са нужни пътни знаци. И защото смисълът на живота ѝ винаги е бележел това. С дипломи по икономика, инженерство и журналистика; изучавала и: история на религиите и на съвременната демокрация, право, социология и културология… А членството ѝ в Съюза на българските журналисти и в Съюза на българските писатели, както и обещанието за срещи с любими и нови приятели, остават непроменени.