Мария ГЕНЧЕВА
„Зад всеки успял мъж стои една силна жена!” – сентенция, максима... клише. Но когато се запознавах с биографиите на много велики мъже, обикновено намирах зад тях една кротка незабележима жена, посветила се на великия си мъж. Дори в своята слабост тези жени пак са били силни, защото са били необходимата опора сред многото водовъртежи, които разбунват живота на техните мъже.
В семейството Лев и София Толстой, естествено, се запознаваме първо с мъжа... Трите му романа – „Война и мир”, „Ана Каренина” и „Възкресение”, определят мястото му на велик романист в световната литература. Всеки от по0старото поколение ги е чел в младостта си, а „Война и мир” дори се изучаваше в гимназията. Сегашните ни съвременници са гледали многобройните филми по тези произведения и поназнайват нещо. Самият Лев Николаевич е с особена аура, мислител, безпаричник, граф, който иска да живее живота на беден, само че в огромно имение в Красна поляна (заедно с няколко села), с малко външен стремеж към народно битие, с обичайно всекидневно облекло – селска рубашка (викаха им „толстоевки”)...
Мамят, мамят тези връзки с обикновените хора, будят възхищение, многобройни следовници и отвъд границите на Русия. Но замълчи, сърце. През далечната 1984 г. разгърнах една дебеличка книга на държавното издателство „Народна култура” – „Дневниците” на графиня София Толстая. А, явно съпругата. Да надникнем сега зад великия мъж... Разгърнах ги и не ги оставих...
На осемнадесет години София Андреевна Берс поема тежкия товар на съпруга на „гений и велик човек”. Първите години живеят в любов и разбирателство. Младото момиче се занимава с всички битови въпроси, управлява голямото имение, грижи се за Лев Николаевич, за децата (София Андреевна ражда тринадесет деца, от които пет умират в детска възраст: трагедия за всяка майка). И се зареждат дни, в които делничните грижи за голямото домакинство (нищо че е графиня и разполага с богатство, което днес при сходни условия нашите богаташи имат в зад високи огради в огромни къщи съответната прислуга, макар всички те да са тръгнали от панелните апартаменти) вървят заедно с радостта от общуването с любимия съпруг, с тревогата за разболялото се дете, с посещенията по селата, за да помогне с каквото може, с веселието на семейните празници.
И идва вечерта... Под старинната лампа, вглъбена, тя пише до късно... не само дневници... Преписва великите произведения на съпруга си, в които след многобройните поправки и цели страници,са изпълнени с бележки, „разчитането“ е изтощително.
12 ноември 1866г. „Сега непрекъснато и в момента преписвам (без да съм го чела предварително) романа на Льова (”Война и мир” – б.м.). Това е голяма наслада за мен. Нищо не ми действа така, както неговите мисли, неговият талант... Пиша много бързо и поради това следя романа достатъчно бързо, за да усетя цялата му увлекателност, и достатъчно бавно, за да осъзная, почувствам и обсъдя всяка негова мисъл. Често си говорим с него за романа и той, не знам защо (което ме кара да се гордея), много ми вярва и се вслушва в моите съждения”.
Всички (поне читателите на този сайт) знаем четирите тома на „Война и мир” и сега си представете какво значи да се препишат те изцяло, и то не веднъж. Ако се позовем на Михаил Визел: „Докато Толстой работел по романа, жена му София Берс преписала текста от началото до края най-малко осем пъти, а някои епизоди – дори по 26 пъти. Романът бил писан в продължение на пет години – от 1863 до 1869 година”. На друго място съм чела – четиринадесет пъти. И това се отнася за всичките му произведения.
А сега да видим делника на графиня София Толстая.
„23 октомври 1878 г. Още от заранта, щом си изпи с мен кафето, Льовочка замина с хрътките за Засека на лов. Аз учих Маша по руски, после Лиза по френски, после Льоля по немски...”.
25 октомври с.г. Учих Льоля по музика, търсих за него някой лек Menuetto в симфониите на Хайдн. С Маша четох, с Лиза учих. За Андрюша ших дрешка от бяло пике. Льовочка ходи на лов с хрътките...”.
Всичко върви добре, хармонични отношения във фамилията Толстой, той създава най-силните си романи, тя се грижи за всичко и всички... Но настъпва фаталната 1880 г. Прочетох в един анализ, че духовното и нравствено рождение на Толстой се извършва тъкмо през тази година. Че се опитва да реформира теоретично християнството. Не приема вярата в богочовека Христос и отрича църковните догми и канони. Естествено, руската православна църква го отлъчва през 1901 г. Религиозно-социалните му съчинения са забранени в Русия и се печатат в Англия и Швейцария. София Андреевна е дълбоко вярваща и не може да приеме това отдалечаване на мъжа си от ортодоксалното християнство.
Но по-силно от отказа му от църквата като институция е неговото изострено чувство за несправедливост. Между битието на дворяните и живота на мужиците в Русия по това време има бездна, и това не може да го остави равнодушен. Говори за отричане от богатството, за раздаването му на бедните хора, иска да подари авторските си права на човечеството... Иска да престане да живее като богат дворянин, да се занимава с физически труд – има дори такава картина от Иля Репин – „Толстой на оран” – 1887 г. И така всички тези терзания, проповеди, разговори с последователи, които пристигат в имението му, за да се срещнат и разговарят с него, продължават двадесет години. Естествено, София Андреевна не може да отговори на интелектуалните му стремежи, откъснати от действителността, пълни с утопични въжделения, защото е заета с грижи по голямото семейство, разправя се с издатели, договори, банкери, покупки и продажби на имоти. Нейните стремежи са като на всяка съпруга и майка – да осигури добър и спокоен живот за децата и за гениалния си съпруг, за да може да създава великите си творби. Но не би. Лев Толстой пише трактати, поправя обувки, оре, реже дърва... И как мислите става това! Та той е възрастен и болнав. Опитва се понякога да яде „проста” храна, но чувствителният му стомах реагира остро.
И сега, когато най-много се нуждае от грижите на съпругата си, той се отдалечава от нея, което й причинява големи страдания, потъва в един свой свят и обкръжение, което не винаги има чисти помисли. Намесата в семейните дела на богатия аристократ Владимир Чертков, който се опитва да узурпира правата на съпругата му и мястото й до Лев Николаевич, предизвикват болезнената й ревност. Започват кавги, нервни изблици, разменят се обиди... Но както казват литературните историци, за тези драматично-враждебни чувства към Чертков „е имало истински и основателни причини”.
Колкото до „бягството” от Ясна поляна... представете си един старец на 82 години, болнав и немощен, дали без чуждо внушение може да извърши този „подвиг”. Лев Николаевич двадесет години се терзае, че живее луксозно, а бедните мужици влачат нещастно съществуване и сега решава да „избяга” от „господарското царство”, за да „живее в селска къща” като обикновен човек – без средства и излишества. Това, което следва, е трагично, но логично. По безразсъдния си път великият писател се разболява от пневмония и умира на малката и вече известна гара Астапово. И тук за пореден и може би последен път Чертков постъпва безсърдечно, като отказва достъп на София Андреевна до умиращия й съпруг. Пред смъртта няма велики и невелики хора, има само един мъж и една жена, които са се врекли „… докато смъртта ни раздели”. И на които им е отказано да се простят.
|
