Съединението на България: Викът на земята, викът на кръвта и викът на духа

Георги ВЕНИН ПРОКЛАМАЦИЯ Съобщава се на населението от областта, че от днес, 6 септемврий 1885 година, ще управлява временно правителство с председател д-р Георги Странски. Пловдив От тайния революционен комитет Председател: Захарий Стоянов Секретар: Иван Андонов На 6 септември 1885 г. българският народ показа, че има идея и път за живот, а не поведение на „жив мъртвец“. Майорите Николаев, Филов и Муткуров влизат с войските си в Пловдив с възгласи „Да живее Съединена България! Да живее княз Александър!“. След това волята на цезаря утвърждава съединението, молитвата на жреца го благославя, а жертвата на нашето войнство въздига гробищата на Сливница, които, като варосаната пещера за Разпнатия, са не мрак и смърт, а светлина и възкресение. Видните френски историци Ернст Лавис и Алфред Рамбо наричат акта на Берлинския конгрес „паметник на егоизма, породен от взаимната завист, дело неморално и жалко…“. Този договор е старозаветен, мастилото му е от кръв, а кандилото му – клада. Той възражда отдавна отречения позив „Око за око, зъб за зъб!“. Според мъдреца Ваклуш Толев, комуто принадлежат горните прозрения, в историята на България има три съдбовни, жертвоприносни олтара: Основаването на България, Покръстването и Съединението, за което се саможертва един монарх, уж чуждоземец, който обявява акта (с телеграма от Варна!) преко волята на Русия. Той облича дрехата на националния ни дух, поема отговорността, дава съгласието си и подписва споразумението. И затова е после низвергнат и детрониран от руската политика. Александър I Батенберг не само загърбва даденото му от Небето и Фортуна, не само надмогва жаждата за трон и династия – той оставя великата тайна на личното си смирение: „Мен може да ме забравите, но никога Сливница!“. А под указа за детронирането си този доблестен мъж написва: „Бог да пази България!“ и моли бъдната съдба, когато умре, да бъде пренесен на онова свещено място, което той нарича „милата България“ – поисква костите му да почиват в страната, която обича. Има още думи, които бележат подвига на Съединението. Например на генерал-губернатора на Източна Румелия Гавраил Кръстевич, който, когато е арестуван и свален от поста си от Захарий Стоянов и Георги Данчев, в Деня на Съединението казва: „И аз съм българин!“. И се започва. В Чирпан на 22 август, през деня, когато турците празнуват султанския празник, учителите Пею Гарванов и Никола Нанчев, и заедно с тях и Стою Филипов, скъсват всички турски знамена, които са окачени по джамиите и по кафенетата. Разбира се, ние не сме съвсем сами в обединителния си копнеж. Макар и без благословия, но все пак с тънки дипломатически сигнали Франция и Англия застават зад нас; Турция и Гърция улавят предупрежденията, но Сърбия, подтиквана от Русия и Австро-Унгария; Сърбия, на която сме правили толкова благодеяния, ни обявява война, защото иска по-голяма парче от геополитическата торта, а единна България пречи на Австро-Унгария да отиде в Солун, а Русия – до Проливите. Затова само след година е подготвен русофилски заговор в сърцето на България. Помощта на Запада е първото ни при-Съединение към Европа – не толкова териториално, камо ли икономическо (като с доскорошните при-съединителни фондове), колкото политическо. Защото духовно сме отдавна там. Красивият ни национален празник – 6 септември, Съединението! Защо красив? Защото е красиво да се съединяваме, обединяваме, единяваме, а не да се разделяме, да си поделяме заслугите, да се делим на такива и онакива. Казват, че българите все се цепят – особено когато са в чужбина. Не е ли време за ново Съединение? Да съюзим всички българи, където и да са по света. Източна Румелия може днес да се нарича Ню Йорк или Барселона. Но отлика има: не толкова, или поне не само, политиката, а икономиката е днешният най-върл разединител на българите. Затова нека патриотарите не хленчат, че сме късопаметни. Паметта ни е къса не от злопаметство. Я що паметници сме дигнали! Къс ни е хъсът. Хъсът за празник. Много празници имаме, казва една позната, трябва да ги поокастрим. Кога празникът на националната гордост се превръща в тегоба? Кога свободата на свободното време и волеизразяване се стоварва като бреме връз превития гръб на българския поданик? Отговорът е надиплен като националното знаме на дъното на семейната ракла. Под него няма спастрени надежди. Когато делникът ни е безсънен, празникът е сънлив. Когато напънът за оцеляване изцежда волята на тялото и сетивата на душата, дори Денят на Съединението е само ден за съединяване на разпилените ни сили. Паметта ни е къса, защото е накълцана от ножицата между потребности и възможности. Като не смогваме да съединим двата края, няма значение дали сме в Източна Румелия или в Западна Румъния… Съединението… е правило силата ни. Днес се съединяват предимно краставите магарета, а народът е разединен и финансово, и политически, и идеологически, и битово, и религиозно, и възрастово, и всякак. Разлом. Социологическите агенти да попитат българина дали Денят на Съединението го прави силен, или съединява само носталгията по безвъзвратното и обещанието за неотвратимото. Когато двете половини на отечественото тяло са били съединени, народ и управници са проумявали горното: че съединението прави силата. Дори има податки, че девизът е звучал още по-безкомпромисно: „Съединение – то прави силата!“. Наблягали са върху факта, че единствено обединените въжделения правят една нация силна. Това е все онова велико послание на кан Кубрат в притчата за снопа съчки. Но защо съединението вече не е валидна мяра, не е пригодно и приложимо? Защото за всяка от частите на разделената на две България противопоставянето е изгодно: то насъсква електората й; съвсем наопаки на следосвобожденското наше Съединение, тъкмо разединеността дава сили на отдел(е)ното. На отдел(е)ното – а не на цялото! Но кого ли го е грижа за цялото! Там, където има общност, единеност, цялостност, там няма пайове и дялове… Как си представяте ДПС и патриотите, или ГЕРБ и БСП да си стиснат ръцете в името на общонационална, всенародна кауза!? Това е извън представите ни за възможно. Уви, 134 години след българското Съединение ние още не сме един(е)ни. В пресечната зона между география и политика, наричана умилно геополитика, съединението е основата на единението, първата крачка. необходимото условие. Но недостатъчно. Или достатъчно само за малко. В духовната култура е наопаки: единението е първата крачка, необходимото, но този път – и достатъчното условие за съединение. Поне в границите на една държавност, на един народ, нация, страна. Съединението не е нито механично единение, нито само физическо или географско обединение, нито само проява на сила – то е идея за цялост. И урокът, който ни дава историята, е ясен като бъдещето на дигиталната ефирна телевизия: да сме способни да пожертваме най-важното от живота си в името на социалната общност, която един национален дух е обособил и сътворил – общност, наречена България.