Трети март – 143 години оттогава

Георги ВЕНИН Трети март не е просто официална дата в държавния календар. Той е преломната точка на самоосъзнаването ни. Той ни свързва като народ и нация. Да, това е наистина зачатъкът на дълго жаждано възкръсване. На този ден не бива да забравяме, че обикновените руски мужици умираха не за великоимперски кроежи на руския царизъм, а за братята христиени. В днешните Шенгенски времена може би трябва да се попитаме дали са им трябвали визи на руските солдати, да прекосят Дунава и да си оставят костите за нашата свобода. За редниците в строя това беше война на вярата, не на завоевателни амбиции. Но освен отрудени селяци, да рискуват живота си не се побояха знатни дворяни, интелектуалци и творци и тъкмо техният напор принуждават Александър Втори да обяви война, за която той знае, че Русия не е готова. И в България идват с обозите: Юлия Вревская, Василий Верешчагин, Александър Пушкин-син, Александър Лермонтов (потомък на поета), полковник Толстой, който се бие на Шипка. А каква династична саможертва сторва само фамилията Скобелеви! Генерал Иван Никитич Скобелев се бие с Наполеон, генерал Дмитрий Скобелев, неговият син, освобождава Плевен, Пловдив и Асеновград, а генерал Михаил Скобелев, синът на Дмитрий Скобелев, е командир на пехотата, наричан „белият генерал“; най-победоносният пълководец във войната, той предвожда решаващата втора атака за Плевен. Майка му Олга ръководи лазаретите. Връща се в България след Освобождението да помага на пострадалите от войната, на сираци и бездомни, на болни и безимотни, и за жалост, умира от ръката на български кърджалии. Но рамо до рамо с руската армия и чуждестранните доброволци се бият бъларските опълченци. Върхът на техния подвиг се нарича Шипка. И Вазов, често винèн, че между литературата му и историята зеят все пропасти, пише одата си за Шипка с такава хронологична и емоционална достоверност, че по него историографите могат да възстановят дене по ден и час по час неустрашимата защита на прохода. Само да си представим: с Брянския полк, който се присъединява по-късно, нашите сили (руски солдати и български и опълченци) са 7500 души с 27 оръдия – срещу 45 000 турци с 48 оръдия! А за да помогнат в решителния миг, войниците на Радецки атакуват възседнали по двама седлата на изтощените коне. Този ден обезсмъртява всички, които участваха във войната за българското Освобождение – руси и украинци, финландци и молдовци, белоруси, румънци, поляци, черногорци и шведи. И дори един японски самурай! Но тази свобода България не получи даром. Няколко десетки въстания, бунтове и вълнения като огнена диря пресичат вековете на робството. А както проникновено написа мъдрецът Ваклуш Толев: „… свободният в душата си може да робува, но никога не е роб!“. А българинът не беше роб, защото имаше своя национална идея, свое прозрение за освобождение. Без тази идея всеки народ се превръща в аритметичен сбор от индивиди, а държавата – в територия. Така че има защо да изправим глави; да сме горди с рода и историята на нашата древна държава, пълна с несметни богатства. И да се потрудим ние самите да бъдем едно от тези богатства!