Георги ВЕНИН
Трети март ни събира. В една човешка длан. Някога ни е разединявал.
Ще ни се тази съборност да бе единение (духовно), но тя не е дори единство (което предполага коалиции според материални и властови изгоди). Затова по-вярно е да назоваваме днешния ни преход възстановяване. Нека историците отброят колко години са били нужни на българите след 3 март, да стъпят здраво на краката си (при тези партийно-партизански кървави братоубийства). И сега чакаме вече повече от четвърт век. Изглежда, ще се окаже прав не Фукуяма, а Толстой: никой народ не се учи от грешките си. А Трети март наистина е изглед за възстановяване, за възкръсване. Астралната душа на България извоюва свое тяло, в което да се въплъти. Защото българи и българско общество, и дори български народ, имахме и преди Освобождението, но пет века нямахме държава, държавност, а то ще рече – не бяхме нация.
Защо тъкмо тази съдбовна, но нееднозначна дата, особено ако я отнесем към напиращия Берлински конгрес, е избрана за върховен български празник, е загадка, здрачна като санстефанско задкулисие. Повечето българи жаждаха за национален празник да се обяви 24 май. Дали рожденият ден на тогавашния президент Желю Желев – 3 март, не изкуши суетата му, когато подписваше указа, няма как да разберем.
***
Може би е бил прав Бенковски да обича народа си, като го снизхожда. Май няма друг начин да обичаш такъв народ. (Според Достоевски няма друг начин и Христос да обича човеците.) Още по-малко да го поведеш. Бенковски е първият велик манипулатор на народната душа. Той я яхна като муле, възседна я като седло, но не за да му е меко на дупцето, а за да я превърне в ат. И препусна хвърковато да освобождава същата тая раболепна душа. А като я освободи, да скочи от коня и да я пусне да галопира на воля.
Ние още не можем да развеем волни перчеми. Нямаме ни своя върховна воля, ни свой връх Вола.
Още сме роби. Не сме строшили оковите.
Още не сме дори табун, камо ли кавалерия или Хвърковата чета. Още сме само юзди (където з-то май е излишно).
Уви, българската изборна кушия например винаги ще е с два троянски коня.
Така на националния празник в главата ни се сблъскват като бойни рати мисли за величието на българския дух и за вечното му самосъжаление. Всичките ни апостоли са хокали народа. Като любимо чедо. Само Левски успя да му говори благо на неговия си език. Затова е толкова особено нещо Апостола на свободата.
***
„Трети март – казва Андрей Пантев – е първоначалният взрив на българската вселена в политическия космос. И колкото и да ненавиждаме началника си, да мразим съседа си, да сме безразлични към минувачите, не трябва да забравяме, че Родината е като майката – добра или лоша, умна или не чак толкова, тя е една!“
Трети март е рожденият ден на нашата свята майка родина. Празникът не бива да е празен. Празникът не бива да е тъжен.
***
По Националното радио обаче ни пускат само редактирани Чинтулови песни: вместо „противу турци да вървим насреща“ хорово ни глушат с „против вразите…“. Сакън, да не обидим комшулука – някогашния ни поробител!
За да угаждаме на Европа, раздирана от бунтове на мохамедани, ние все се тупаме в гърдите, че сме пример за толерантност и гладко смазан етнически модел.
Някога Славейков-старши възкликна: „Жестокостта ми се сломи!”. Нам днес май ни се виква: „Търпимостта ни (нашата си дума за „толерантност“) се стопи!“.
Прекалената добродетел, казва Пиер Буаст, се превръща в своята противоположност.
Когато в Кърджалийското кметство се говори само на турски, а българите там не получават работа, защото не знаели този „местен“ език; когато в Джебелските гробища имамът забранява да се погребват мъртъвци с български имена, на човек му кипва келят.
И му иде да ревне някоя закърмена с робството попържня като, да речем, „кафа“. Което ще рече – дойде ни до гуша.
Ние сме суверенна държава. С официална религия и официален език. На който не му харесва България и не иска да варди законите й, да се пресели където иска на този или на онзи свят.
Истинските българи се срамуват от т.нар. Възродителен процес. Но фанатизмът ражда еднояйчни близнаци: пробългарският и протурският шовинизъм са неразличими. И Адем Кенан, който някога поиска да раздели България на българска и турска, е неразличим от някогашните съзаклятници в Политбюро, които разбиха живота на хиляди турци и помаци.
Срам е, че не мекерета на Кенан, а чистокръвни крадливи българи преди години оскверниха Шипка.
Европа обаче ни държи златен чатал на врата. Ново робство.
А Европа ни е длъжник.
Защото…:
Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах…
А с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя тънеше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет – за грош.
Когато тя строеше катедрали
и замъци… във стария Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И всъщност си остана непревзета
страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа –
и турците не стигнаха Париж!
Ивайло Балабанов
***
Нешо хубаво все пак се случи. Най-сетне и русофобите волю-неволю взеха да признават, че обикновените мужици са умирали не за великоимперските кроежи на руския царизъм, а за братята христиени. Може би трябва да питаме министър-председателя в това Шенгенско време дали са им трябвали визи на тези руски солдати, да прекосят Дунава и да си оставят костите за нашата свобода.
Но ние сами заслужихме Трети март още през април 1976-а. Когато големите умове на Европа пламнаха от състрадание и гняв.
Оскар Уайлд написа „Сонет за избиването на християните в България“:
Исусе, жив ли си или в земята
почиват още костите ти бели?
И твойто възкресение не бе ли
сън само, сън на грешницата свята?
Тук стонове изпълват тишината
и твоите свещеници загиват.
Не чуваш ли как вопли се издигат
над труповете хладни на децата?
… …
Така че все пак имаме за какво да изпъчим гърди. Нека сме горди с рода и историята на нашата древна държава, пълна с несметни богатства. И да се чувстваме като едно от тези богатства! Несметно, макар и насметено да аргатува на чужди господари в странство и под тукашната родна черга… или самар. Нека бъдем бисери, които не губят блясъка си дори когато ги хвърлят на късоопашатите животни от библейската притча…
|
