Георги ВЕНИН
Още от първия мартенски ден под благосклонното българско небе знакарите откриват прелюдия към нова нищета и скъдоумни брътвежи за минали виновници и за бъдещи светци.
Две неща са потресаващо символни в мътния извор на март.
България, родината на мартеницата, внася бяло-червените пресукничета от Турция и Китай. Това също е кощунство, препикаване и потъпкване на родовия корен. Срам.
А вторият факт е, че някога Гърция на два пъти спира студентите си по медицина у нас, защото не иска пишман доктори с купени дипломи да осакатяват здравеопазването й. Спарта е паднала под меча на Атина.
А нашите професори ще продължат да изнудват студентите да им купуват скъпите учебници и ще прибират на джеб валута срещу лично достойнство, наричано купешки персонален имидж. (Тук уж-антонимите „продажен“ и „подкупен“ се сливат синонимно.)
Единствено неподкупно в България май е мартенското небе.
И за да усетите националния празник с очи, сърце, душа и дух, не гледайте пред себе си паметниците, официалните лица и патетично вейнатите байраци, а нагоре – към българското небе.
А за поправителите и хулителите на историята е това стихотворение на поета Георги Константинов:
Балада за нисшите чинове
Те не знаеха френски. Не танцуваха полка.
Бяха слушали само тръбата на полка.
не бяха облечени в празнични кители.
Даже чаша шампанско не бяха опитали.
С преброени сухари в окопа закусваха
и със мокри шинели в атака се впускаха –
неизвестни, безбройни, от бога забравени,
те вървяха след свойте майори прославени,
за да свършат на подвига черната работа.
Те не търсеха славата. Искаха правдата.
И за тях не достигнаха златните ордени.
А оловни куршуми очакваха гордо те.
И потъваха в ниви и храсти къпинови –
към смъртта се издигаха нисшите чинове.
И макар че не бяха от графски фамилии,
най-високи са техните братски могили.
|
