culturespace.bg
На 8 декември в ГХГ „Борис Георгиев“ се откри изложбата „25 години клуб Варт/т/на и приятели“. Изтъкнатият изкуствовед проф. Чавдар Попов, посветил множество публикации на клуба и на процесите в изкуството във Варна от края на ХХ век, откри експозицията. Кръглата маса на следващия ден, която се проведе в рамките на паралелната програма, бе предходена от лекции на художниците и теоретици Орлин Дворянов (София) и Илиян Лалев (В. Търново). Те са участвали в изявите на „Вар/т/на“ и познават процесите в по-новото българско изкуство. В дискусията, освен проф. Ч. Попов и споменатите лектори, се включиха Доротея Павлова (директор на ГХГ – Варна), Антония Йовчева (директор на дирекция „Култура и духовно развитие“), Румен Серафимов (уредник в ГХГ – Варна). „На линия“ бяха, разбира се, и основателите и членове на клуба – Владимир Иванов, Веселин Димов, Ангел Ангелов, Цветан Кръстев, Руслан Иванов. Ще резюмираме казаното по време на срещата, което може да представлява интерес за изследователите и почитателите на визуалното изкуство.
Дискусията започна проф. Владимир Иванов, който се обърна към художника Руслан Иванов (член на „Вар/т/на“, живеещ в Германия) с молбата да сподели как изглежда експозицията на клуб „Вар/т/на“ в очите на човек, който идва от страна с по-динамичен художествен живот.
Р. Иванов изрази мнение, че изложбата е съвременна по характера си и дори по-свободна от това, което може да се види в Германия. Според него, в сравнение с немската артсцена, българската, в случая варненската, е не толкова зависима от материални интереси.
Орлин Дворянов опонира на Р. Иванов, аргументирайки се с примера на младите художници в София, за които финансовият „мотив“ също е водещ до голяма степен. По негова информация, немалка част от новото поколение „мигрира“ основно към галерии и институции, които го привличат със стипендии или хонорари за участие.
След това разговорът се върна към въпроса за ситуацията във визуалното изкуство в страната и чужбина, като повечето от присъстващите се обединиха около мнението, че в момента се наблюдава определено отстъпление от нетрадиционните форми (артобект, инсталация и т.н.). И. Лалев даде пример със завръщането на живописта в световен мащаб, която до неотдавна се смяташе за архаизъм.
По време на разговора се засегна и темата за колекционирането. В. Димов даде за пример успешния опит на Люксембург по време на икономическата криза през 2008 г., когато местните власти и предприемачи решават да инвестират в произведения на изкуството. Според него в България, за съжаление, такъв експеримент днес не е възможен.
Р. Серафимов направи кратък обзор на историята на художническите групи в България. Той се спря по-подробно на клуб „Вар/т/на“ и на група „Куковден“ (1978 – 1987), чийто съосновател и член е Орлин Дворянов. Р. Серафимов (също член на „Куковден“) подчерта, че това е групата с най-дълъг живот в българското изкуство. След това той обърна специално внимание на ситуацията във Варна през 80-те години, като отбеляза, че тъкмо в морската столица официално се провеждат и представят първите хепънинги и артинсталации (инсталацията на М. Божков и В. Урумов в Археологическия музей – 1984 г., пърформансът „Човек не е остров“, отново там – 1985 г.). Изкуствоведът обърна внимание също на водещата роля на Вл. Иванов в създаването на артгрупи във Варна, като например, „Групата на седемте“, основана във фабрика „Вулкан“ (1986 – 1987). Отделно Р. Серафимов засегна темата за историята на българското изкуство през ХХ век и определи ситуацията като провинциална.
Ирена Димитрова (изкуствовед) изрази несъгласие с това определение. Според нея българското изкуство след 1945 г., а и преди това, има с какво да се гордее. По този повод В. Димов даде пример от своето гостуване в Дордрехт (побратим град на Варна в Нидерландия) през 1985 г., когато на въпрос на журналист, кои са любимите му съвременни художници, той отговаря, че изкуството след ХІХ век не го интересува (към онзи момент авторът черпи идеи от руническата писменост). В. Димов изрази мнение, че по принцип е погрешно виждането за развитието на изкуството като праволинеен процес с логичен завършек.
Проф. Чавдар Попов разви темата за използването на понятието „авангард“, към което той с времето променя своето отношение. Преди е бил категорично против използването на „авангард“ като определение за „неконвенционалните форми“ в българското изкуство от края на ХХ век, но сега смята, че понятието отговаря на тяхната изначална задача да играят ролята на противовес на традиционното изкуство. Той припомни, че доминиращи в изобразителните изкуства от края на 70-те и 80-те години в България са били класическите изразни форми – живописта, графиката, скулптурата и т.н. Чавдар Попов отбеляза, че към днешната ситуация понятието „авангард“ е неприложимо, тъй като съвременното изкуство няма посока и не си поставя за цел да защитава определени ценности в изкуството, както е било например в началото на миналия век. Проф. Попов обърна внимание и на връзката между обществената атмосфера и явлението на художническите групи. Според него атомизацията (крайният индивидуализъм), характерна за съвременното общество, не способства създаването на арт-обединения. Ч. Попов подчерта, че „Вар/т/на“ е била замислена не просто като група, а като дискусионен клуб, което говори за „хранителна среда“ за подобен вид форми през дадения период във Варна, и изобщо в България. Днес, според него, има отново остра нужда от такъв тип взаимодействие между хората на изкуството и културата, защото то е полезно за самите тях, а и за художествения живот.
И. Лалев се върна към темата за понятието „авангард“. Той не се съгласи, че този термин може да бъде отнесен към новите художествени практики от 80-те години в България, защото според него тогава те са били вече официално разрешени. Основен фактор, по негово мнение, за тази промяна в отношението на властите към този тип изкуство, е била съветската перестройка. В. Димов изтъкна, че трябва да има прецизиране на понятията, като припомни изложбата „N-форми“ (неконвенционални форми), която се провежда в София през 1994 г. Тъй като тя, както и следващите няколко годишни изложби, които са представяли неконвенционални практики, са били финансирани от Центъра за изкуства „Сорос“, организацията е определяла темите за изложбите. В този смисъл представените работи, според Б. Димов, са били предварително договорени, т.е. по своя характер са били конвенционални. Повечето от присъстващите изразиха съгласие с тази теза.
Разговорът засегна и темата за изучаването на история на изобразителното изкуство в училищата. А. Ангелов обърна внимание върху учебните програми и тяхното остаряло съдържание, което не включва „неконвенционалните форми“. О. Дворянов го увери, че в момента материалът се обновява. Дискусията завърши Р. Серафимов, който обобщи тенденциите в съвременното визуално изкуство, с опора върху теорията на испанския философ Хосе-Ортега-и-Гасет. Според него всяка епоха би могла условно да се раздели на три етапа – архаика, класицизъм и маниеризъм. Архаиката през по-новото време датира от 1985 г. („Викът“ на Е. Мунк) и първите експресионисти от началото на ХХ век; следва класицизмът (до 70-те), който преминава в маниеризъм. Той представлява смесване на всички стилове и направления, което всъщност е характерно за т.нар. постмодернизъм.
Дискусията завърши в шеговит тон, като участниците определиха следващия период в изкуството като „нова архаика“.
Надяваме се, провеждането на дискусии за изкуство във Варна да се превърне в традиция, тъй като те със сигурност имат смисъл. Както знаем, старата максима гласи, че истината се ражда в спора.
|
