ВАРНЕНСКИЯТ ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР – ОБЩЕСТВЕН ФЕНОМЕН Втора част
08/21/18 / КУЛТУРАГрадът, който късно открива театъра, е като обсебен от новата страст. Кметът също се случва театрал. Това е онзи Кръстю Мирски, който е идейният подбудител и спомоществовател на първото българско представление „Стоян войвода“.
|
|
Колко ни превъзхождат онези варненци, които въпреки кризите, лишенията, ограниченията, не са си позволявали подобно своеволие! Нима не са били изкушавани от парите? От кича на своето време? През определен период от миналото е имало дори подходяща за подобно начинание ретро песничка:
Във сладкарничка малка
ний седяхме си двамка,
а навънка валеше дъждец…..
Няма да досаждам с баналната фраза, че без минало няма бъдеще. Без минало, просто няма минало. Цивилизованият човек не замита с опашка следите си. Той оставя след себе си път, мост, театрални строения… Ето защо случилото се с бившата зала „Съединение“ е нецивилизован акт, несъвременен, немодерен. Европа точно сега се стреми да запази културното си наследство в неговия първозданен вид. Защо са събудени точно сега стремежът и любопитството към първозданното? Защо културният човек решително се противопоставя там, където старинното се разрушава от прагматичното, удобното, изгодното? Вероятно защото подобни намеси са плод на по-бедно, и поради това бездарно, въображение. Защото е много важно за съвременната цивилизация да проникне в другите светове, в другото мислене, в другото усещане за красота, хармония, целесъобразност… Ами ако то ни превъзхожда? Както е в случая с градежа на зала „Съединение“ и нейното чисто, просто, изящно решение по хоризонтала и по вертикала… Посегателството върху нея е типичен случай на превръщане на едно сакрално пространство в профанно.
Градът, който късно открива театъра, е като обсебен от новата страст. Кметът също се случва театрал. Това е онзи Кръстю Мирски, който е идейният подбудител и спомоществовател на първото българско представление „Стоян войвода“. Той възлага на общинския служител Иван Кожухаров – любител актьор, да основе трупа. Натъкваме се на цяло театрално съзаклятие между чиновниците в Общината. Отпуска се първата субсидия за театрални нужди. В този момент се откроява една интересна особеност на нашия град: феноменално обединение на общинските и театрални дела, градските проблеми и театралните въжделения в едно неделимо и тревожно цяло. Може би градът е имал по-сериозни проблеми от театралния, но наличието на толкова много театрални любители, ценители, фенове на едно място е просто забележително. Ученикът от прочутата Варненска мъжка гимназия Стоян Бъчваров, съучениците му с театрални увлечения и други любители основават Театрално дружество „Напредък“. Ах, тези гимназии – люпилни на свободен дух, музика, театър. И самото особено същество – гимназист от края на по-миналия век. Можем да разберем Чеховата фраза, казана горе-долу по същото време: „Човек цял живот трябва да бъде това, което е бил като гимназист“. Трупата веднага е призната за общинска, т.е. градска. Освободена е от наеми. Дори е измолена субсидия от Министерството на духовното просвещение. Комедията „Свекърва“ от Антон Страшимиров, получила първа награда на конкурса на Народния театър – София, се играе най-напред във Варна.
След „Напредък“ по инициатива на Тодор Страшимиров се създава театралното дружество „Народен театър“ (1909 г.). Във варненското театрално дело се включват цели родове и семейства, в случая – родът Страшимирови. За постановката на „Разбойници“ от Шилер Добри Христов написва „Марш на разбойниците“. Става шлагерът на сезона. Тананикат си го в дюкяните, в канторите, по улица „Преславска“…
С театралното дело в града свързва името си и голямата българска трагичка Роза Попова. Тук за първи път в България примадоната на трупата „Зора“ поставя „Нора“ от Ибсен и играе главната роля. В репертоара й са включени заглавията „Медея“; „Антигона“ ;“Електра“; “Сафо“ от Грилпарцер.
За първи път като любител стъпва на сцената Владимир Трендафилов в ролята на Клавдий от представлението „Хамлет“. Играно е в салона „Ранков“. Проницателните варненци веднага усещат дарбата му. Младият човек поразява с гласа си, стойката си, хубостта си.
В приетия устав на дружество “Народен театър“ е поставена следната цел: „да се организира театрална трупа, да се съдейства на Общината за издигане на подходящо здание (чл. 3)“. Ето още един интересен факт: самата идея възниква в две измерения, които взаимно са си потребни и се допълват – учредяване на трупа и построяване на театрална сграда. Това неотменно свързване на две начала говори за зрялост в мисленето и мъдрост в делата на предшествениците ни.
И като че ли няма в историята на нашия град друга тема така всенародно и страстно разисквана. Онзи епизод от филма „Звезди в косите, сълзи в очите“, когато публика и актьори запяват заедно „Солнце всходит, а в тюрьме моей темно“, когато цялата зала и сцена са едно неделимо и емоционално цяло, се случва във Варна през 1909 г. Според спомените на варненец – очевидец, първи започва Сатин. После – босяците от сцената. След тях горе, в галерията, един подир другиго стават на крака студенти, гимназисти, учители, пристанищни работници. И запяват самовглъбено, архисериозно, жертвено. В този сакрален момент всеки иска да заслужи своята тъмница. Всеки е готов да заложи свободата си, всеки усеща с фибрите си как изглеждат изгревът и залезът през тъмничната решетка. „Дни и ночи часовые стерегут мое окно…“.
Спорят „за“ и „против“ театъра на заседание в общината, в кафене, в бирариите, в девическата и мъжката гимназия, в дюкяните, в канторите, в мъжкото и дамското отделение на градската баня… Тече бурна дискусия сред варненци, насядали върху плетените столове край морския бряг, в домовете на първенците… Дори пристанищните хамали са имали свое мнение по въпроса. През лятото на 1906 г. гневен варненец пише на Кръстьо Мирски: „Г-н кмете, в този обор (има се предвид зала „Съединение“, която вече е неподходяща за нуждите на театъра) е грехота да се погубват актьорите. Време е да се построи нов подходящ театър.“
Още веднъж проработва късметът на варненци. След изборите през 1909 г., кмет на града става един изключително интелигентен човек – учителят по литература Иван Церов. Създаването на варненски театър е мечтата и делото на неговия живот. В предизборната надпревара учителят по литература направо заявява: „Ако ме изберете за кмет, първо ще построя театър“. Е, избират го. Още на първото заседание на общинската управа той поставя въпроса за незабавно построяване на театрална сграда. Решението е под номер 330 и е от заседание на Общинския съвет от 15 юни и 10 юли 1990 г. На заседание от 28 юли с.г. е определено мястото за строежа. Както му е редът, се провежда конкурс. С решение №109 от 1 март 1910 г. се откупува проектът на арх. Никола Лазаров, участвал в построяването на Народния театър в София. Проектът повтаря в умален вид архитектурния силует на тази импозантна сграда.
На 26 март 1912 г., при полагането на основния камък, Иван Церов държи реч, в която пламенно доказва, че като хляб насъщен е необходим на варненци градски театър. Представете си! Това става мечта, цел и дело на неговото кметуване. Какво говорим! На неговото съществуване! Има снимка от това събитие. На преден план са видни варненки с огромни капели. А в дъното полуизвърнат към нас – учителят кмет Церов.
Но започват войните заедно с всичките им беди и нещастия. Сградата остава недовършена. Дъждовете и снеговете съсипват мечтата на литератора – кмет. Но напира и излиза на преден план другата част от идеята – необходимост от професионална трупа. И ето нов епизод. Било е зима. Лоша, люта следвоенна зима. Разказват и пишат във вестника, че една нощ термометърът отчел 200 под нулата. В града няма дърва, няма хляб. Общинските съветници се гушат в балтоните си, потропват с галоши, протягат ръце към високата чугунена печка, милостиво запалена поради случая. И точно през тази зима на 1921-ва взимат уникалното решение да се създаде Общински професионален театър. Въпреки бедността, разрухата, политическите разпри.
Откъс от книгата „Варненският театър – обществен феномен”, изд. СНЦ „Виа Антика”,2016 г. Автор – Сия Папазова.
|
|
