Викингите - покорители на моретата, изследователи, воини, пирати, търговци

culturespace.bg Викингите са били мореплаватели близо три века. Бурният им живот, неизменно свързан с морската стихия, им е създал име на покорители на моретата, изследователи, воини, пирати, и не на последно място – търговци. Викингът Лейф Ериксон стъпва на американска земя, около 500 години преди Колумб. Техни следи може да се намерят далеч на изток… накрай на тогавашния свят. Според Анджело Форте, Ричард Д. Орам и Фредерик Педерсен, автори на „Империи на викингите“ (Cambridge University Press, 2005), епохата на викингите обикновено се отнася до периода от 800 г. сл.Хр. – няколко години след най-ранния регистриран набег, до 50-те години на XI век – няколко години преди норманското завладяване на Англия през 1066 г. През това време популациите на скандинавските народи се разпростирали до всички краища на Северна Европа, а и много други нации си патят от викинги, които нападат бреговете им. Най-отдалечените засвидетелствани „местопрестъпления“ на викинги са от Багдад, където са пристигнали за търговия със стоки като козина, бивни и тюленови мазнини. Набег на викингите против монасите от Линдисфарн, малък остров, разположен край североизточното крайбрежие на Англия, бележи началото на миграцията на викингите от Скандинавия през 793 г. Абатството е било важен център на келтското християнство – място, добре известно на целия континент със знаещите си монаси и богатствата на библиотеката си. По време на този набег монасите били убити, хвърлени в морето или взети като роби заедно с много съкровища на църквата, а самата библиотека била разрушена. Това единствено събитие поставя основата на това как викингите ще бъдат възприемани през цялата викингска епоха: диви воини без уважение към религията и без признателност към знанието. През годините, които следват първоначалния набег, крайбрежните села, манастири и дори градове се оказват обсадени от тези намиращи се в морето чуждестранни натрапници. Поради честотата на морските атаки били направени много разработки в развитието на укрепления под формата на оградени пристанища и каменни стени с лице към морето – защити, които се оказват доста ефективни при възпирането на набези. Мотивите за тези атаки е тема на дебат в академичните среди, въпреки че за причини често се сочат такива неща като християнското преследване и принудителното покръстване на езичниците, та чак до намалена селскостопанска продукция в скандинавския регион. Много повече документирани поводи свеждат нещата до нуждата, която е накарала тези хора да напуснат студените си и сурови домове, за да търсят средства за оцеляване другаде. И все пак, колкото и негостоприемна да е била тяхната родина, повечето викинги все пак се връщали в края на всеки сезон със съкровища, роби и стоки, за да преживеят още една зима. В сърцето на викингската култура стои викингският кораб. Тези необикновени плавателни съдове – особено издължените кораби – оформяли живота на морските скандинавски народи и променили хода на европейската история. Усъвършенствани в продължение на повече от десет века, корабостроителните умения на скандинавците довеждат до различни плавателни съдове – от малки рибарски лодки и товарни кораби до известните мълниеносни дълги кораби, използвани за набези. Но независимо от размера, повечето от корабите са проектирани да имат тесни форми с къси газове (вертикално разстояние между водната линия и дъното на кораба) – характеристики, които им осигурявали висока адаптивност за използване и в океана, и в реките. Корабостроителният занаят на викингите достига връхна точка през VII век, когато изобретяват кила, структурна греда, която минава от носа към кърмата и се намира по-ниско от основното тяло на кораба. Според „Yachting & Boating World“, тази функция увеличава скоростта и стабилността и предотвратява нежеланото странично движение. Килът, заедно с добавянето на голяма мачта и ветрило, в крайна сметка позволява на викингите да правят дълги пътувания през Северния Атлантик. На тези съдове сега се гледа като на революционен дизайн и технологично чудо. За да започнат процеса на корабостроене, викингите забивали клинове в прясно отсечени дървета, докато дървото се разцепи по сърцевината. До 20 страхотни дъба се отсичали за кораб. Дървото било оформено и редено така, че дъските да пасват идеално заедно в клинкерна конструкция, припокривайки се като в дамско ветрило. Според сайта за жива история Regia Anglorum, в корабостроенето с клинкер първо се започва отвън, а след това рамката се вгражда в конструкцията. Корабът бил покрит с водонепропусклива смес от напоени с катран животински косми, вълна или мъх и стабилизиран с железни нитове. Крайният резултат бил невероятно бърз и гъвкав дълъг кораб, който нищо не можело да застигне. Мъжете гребели с поредица от гребла, а голямо ветрило, най-вероятно направено от вълна, им помагало. Според Кралските музеи в Гринуич, вместо рул, дългите кораби са имали кормилна дъска, закрепена към дясната страна на кораба на кърмата. До средата на IX век набезите наистина се засилват, когато слуховете за богатствата на Европа, които могат да се отмъкнат, се разпространява в Скандинавия. Скандинавските села и общности се събират, за да строят кораби, с намерението да подобрят живота си чрез набези. През 842 г. викингите безмилостно нападнали Нант на френския бряг и според History.com, поради способността си да маневрират нагоре по реките, продължили да нападат градове чак във вътрешността на страната: Париж, Лимож, Орлеан, Тур и Ним. Викингите обръщали толкова внимание на изкуството, колкото и на занаятите. Дългите кораби обикновено били украсени с издълбани драконови глави на носа, за които се смятало, че предпазват от злите духове. Главата на дракона, съчетана с голямо квадратно ветрило с червени ивици, ще стане известно като запазен знак на викингите. Гледката всявала страх в сърцата на европейците в продължение на триста години. Викингите създават колонии на западния бряг на Гренландия през X век. Но те не спират дотам. Викингските саги разказват за пътуванията, които са предприели от тези колонии на Гренландия до Новия свят. Те споменават места, наречени „Helluland“ (широко се смята, че е Бафиновият остров), „Markland“ (вероятно Лабрадор) и „Vinland“ (по-мистериозно място, за което някои археолози смятат, че може да е Нюфаундленд). В момента единственото потвърдено място в Новия свят, посетено от викинги, се намира в Ланс о медоус, в северния край на Нюфаундленд. Това място е разкопано през 60-те години на миналия век. Освен това има три възможни викингски обекта, които археолозите наскоро разкопаха в Канада. Две от възможните места се намират в Нюфаундленд, докато трето се намира на остров Бафин в канадската Арктика. Едно възможно място, достигнато от викинги, се намира в Пойнт Роузи, в южната част на Нюфаундленд; на мястото археолозите открили възможно огнище за обработка на желязо в блато до конструкция, направена от торф. Друго възможно място на викингите се намира в Сопс арм в Нюфаундленд и включва серия от „клопки“, които биха били използвани за улавяне на големи животни като карибу. Тези клопки са подредени в права линия и археолозите смятат, че викингите навярно са насочвали животните към тези клопки, където дивечът би могло да бъде заловен и убит. На третото възможно място на викингите, разположено в Нанук на остров Бафин, изследователите открили артефакти, които може да са били използвани в производството на метал, и останките от структура, която може да е била построена от викингите. Условията на живот в скандинавските земи със сигурност били тежки и формирали твърдия характер на местните хора, който им помагал да оцелеят. Но недостигът на ресурси е бил попътният вятър във ветрилата на викингските кораби. По време на епохата на викингите скандинавците са били в състояние да направят по-силен тласък към външните светове и да си създадат репутация отвъд простото варварство. Докато някои викинги били тласкани от жаждата за богатство, мнозина търсели мирни икономически отношения с околните народи. Всъщност, както пише Forte et al, няма драматичен край на епохата на викингите. Авторите твърдят, че скандинавските кралства бавно са се адаптирали към европейската култура и са се интегрирали в „по-широката политика на европейското християнство“.