Войната на романтиците

culturespace.bg Терминът „класическа музика“ се появява едва в началото на XIX век, в опит да се „канонизира“ периода от Йохан Себастиан Бах до Лудвиг ван Бетовен като златен период в историята на музиката. След това идват „романтиците“. Красиви мелодии, незабравими хармонии, великолепни творби бележат ерата на музиката на романтизма – период от европейската класическа музика, който протича в най-общи линии между ранните години на XIX век до първото десетилетие на XX век, Отнася се и за произведения, създадени по-късно, но в същия стил. На преден план се поставя песента, оперният жанр и се въвеждат разнообразни теми в инструменталната музика. През този период творят големи композитори, оставили блестящи произведения, които и днес звучат в оперните и концертните зали: Франц Шуберт, Фредерик Шопен, Роберт Шуман, Ференц Лист, Ектор Берлиоз, Феликс Менделсон Бартолди и много други. Ференц Лист Но има и друг термин, оставил следа през времето – „Войната на романтиците“. Използван е от някои музикални историци, за да опише естетическата схизма сред видни музиканти през втората половина на XIX век. Музикалната структура, границите на хроматичната хармония и програмната музика срещу абсолютната музика са основните области на спора. Противоположните партии изкристализират през 50-те години на века. Най-изтъкнатите членове на консервативния кръг са Йоханес Брамс, Йозеф Йоахим, Клара Шуман и Лайпцигската консерватория, основана от Феликс Менделсон. Техните противници, радикалните прогресисти във Ваймар, са представени от Франц Лист и членовете на т.нар. Немска школа („Neudeutsche Schule“) и от Рихард Вагнер. Противоречието е между творци от германски и централноевропейски произход; някои музиканти от Франция, Италия и Русия са с незначителен ангажимент. Композиторите от двете страни възвисяват Бетовен като техен духовен и артистичен герой; консерваторите гледат на него като на ненадминат връх, а прогресистите като на ново начало в музиката. Йоханес Брамс Консерваторите – Клара Шуман, Йозеф Йоахим и Йоханес Брамс, са ранни основни членове на консервативната група музиканти. Това ядро е поддръжник на художественото наследство на Роберт Шуман, съпругът на Клара, който е починал през 1856 г. Докато Роберт Шуман е бил прогресивен критик и редактор на влиятелната музикална периодика «Neue Zeitschrift für Musik“, която той основава през 1834 г., но той никога не е бил истински почитател на Лист. Въпреки това, тъй като Шуман ентусиазирано поддържа артистично и плодотворно приятелство с възникващия авангард на радикалните романтици – в частност с Лист, – както и с музикални консерватори като Менделсон и Нилс Гаде , той в началото остава в сърдечни отношения с Лист. Хвали свиренето на Лист в „Neue Zeitschrift“ и гледа на концертите му в Лайпциг през 1840 г. благосклонно. След като Листманията преминава в Европа след 1842 г., той и Клара вярват, че са се заблудили в оценката си. Окончателният разрив между Лист и Шуман настъпва през 1848 г. Докато Лист остава с добри чувства и на моменти е щедър в професионален план към шуманци, те стават открито враждебни към него. Клара и Роберт Шуман Клара Шуман е консервативната естетка в брака с Шуман. Тя възприема промяната в редакцията на „Neue Zeitschrift“ като удар срещу наследството на съпруга си. Около нея се събира група от изтъкнати музиканти – младият Брамс (който се противопоставя на Лист и неговото „Ново немско училище“), Йоахим, който на 17 години става преподавател по цигулка в Лайпцигската консерватория, където установява тесни връзки с Менделсон, Шуман и Фердинанд Давид. Две години по-късно той става концертмайстор на оркестъра на Ваймарския двор под ръководството на Лист. Трите му години във Ваймар го оставят с лоши впечатления от диригентството и композициите на Лист. Личният опит на Брамс с Лист е ограничен до еднократно посещение във Ваймар през 1853 г., където той представя някои от своите композиции на група, включваща Лист, Петер Корнелиус и Йоахим Раф. След като Лист изсвирва част от творчеството на Брамс, той изпълнява и собствената си соната за пиано в си бемол минор. Брамс не е впечатлен нито от музиката на Лист, нито от музиката на повечето участници от „Ново немско училище“. Изключението е само за Вагнер. Ключовата фигура от другата страна е Ференц Лист. Водещ композитор на групата е и Рихард Вагнер. В групата са композиторите Феликс Дразеке, Карл Клиндворт, Уилям Мейсън, Питър Корнелиус и др. Композиторът и пианист Ханс фон Бюлов подкрепя страната на Лист-Вагнер. Спорът на двете групи музиканти е за традиционните и новите музикални форми. Спорът тръгва от дебата за жизнеспособността на симфоничния жанр, който геният на Лудвиг ван Бетовен преобразява от музика, предназначена за забавление, до форма, която включва социални, морални и културни идеали. Лист и неговият кръг предпочитат новите стилове в композирането и формите, които биха съчетали музиката с разказа и изобразителните идеи. За тази цел и с мотото „Новото вино изисква нови бутилки“, Лист разработва симфонична поема. Лайпцигската/Берлинската школа подкрепя формите, използвани от класическите майстори, форми, кодифицирани от музиколози като Адолф Бернхард Маркс от началото на XIX век. Едно значително събитие е подписването на Манифест срещу възприетите пристрастия на „Neue Zeitschrift für Musik“. Подписалите манифеста изказват мнението си, че лидерите и учениците от т.нар. Немско училище „… отново налагат нови и нечувани теории, противно на най-съкровения музикален дух…“. „Войната“ се провежда чрез композиции, думи и дори със сцени по време на концерти. На премиерата на първия клавирен концерт на Брамс в Лайпциг се случва нещо неочаквано. Брамс, който е солист-пианист, има две репетиции в Лайпциг с оркестъра. Смята, че е изсвирил концерта „значително по-добре, отколкото в Хановер, а и оркестърът бе изключителен“, обаче в края само няколко души от публиката се опитват да ръкопляскат, но скоро са заглушени от съскане. Консервативните критици не харесват пиесата, докато тези, които подкрепят Немската школа, го хвалят. Училището във Ваймар провежда юбилейно тържество на „Neue Zeitschrift“ в родното място на Шуман – Цвикау, и „пропуска“ да покани членове на противниковата партия (включително Клара Шуман). Музикантите от едната страна разглеждат спора като спор между класическите форми на Брамс срещу някои от творбите на Лист, които в сравнение с тях изглеждат почти безформени. Вагнер се забавлява с темата за „консерваторите“ в есето си „Дирижирането“, представя ги като „общество с музикален темперамент“ в очакване на Месия. Въпреки че действителната враждебност между двете страни трябва да отшуми през годините, „войната“ е ясно разграничение между „класическата“ и „модерната“ музика – категории, които все още не са заличени (макар и различно дефинирани) до наши дни. Днес под «класическа музика»се разбира всичко, което е създадено в традициите на класическите изпълнения и коренно се противопоставя на популярната музика.