За несвободата на словото,

Георги ВЕНИН УТОЧНЕНИЕ: Текстът, който следва, е сценарий за днешното отбелязване (пред паметника на Георги Бенковски в Морската градина) на 148-годишнината от избухването на Априлското въстание – сценарий, отхвърлен от заместник-кмет по културата в Община Варна. Заради стила и „политнекоректните“ описания на зверствата на „братския НАТОвска турски народ“, макар и с вековна давност, и най-вече – заради стихотворението на Ивайло Балабанов, което публикуваме в този сайт за втори път – един от безсмъртните шедьоври на „предпостмодерната“ БЪЛГАРСКА поезия. Това ли ще е „новата културна политика“ на Община Варна? (Май отново българската култура няма да прекрачи „Винету“…) *** Април, лето 1876-о! Духовността, просветеността и бунтарството на свободолюбивия български дух родиха едно чудо: Априлското въстание. Въстание, което разтърси съвестта на Европа. Това въстание е причастието на българския народ! Последно причастие. И зачатие на свободата. Първото е още през 1408 г. – на князете Константин и Фружин. После – две търновски, Чипровското и Старозагорското. Велчовата завера. Само година преди Априлското избухва Херцеговско-Босненското въстание, но каква разлика! Нашето има свой парламент – събран на Оборище; избрани правителства; своя столица – Панагюрище. И една „Кървава песен“ за химн. Няма в световната история невеста на свободата, която да отива на кървава венчавка с булото „Свобода или смърт“! И сватбарите свършват като агнеци върху олтара в Баташката църква. Или може би – в черквата на Перущица. С последните куршуми мъжете пръскат черепите си – непокорни приживе, свободни в смъртта! Априлското въстание е следсмъртната въздишка на Левски и неговите комитети – въздишка за свобода. Воеводите на Април са наясно, че въстанието е обречено. Какво надмогване, каква далновидност, каква пробуда и свяст! Те са знаели, че пасивността е по-безнравствена от поражението; че понякога участието в една жертвена битка наторява плода на бъдното. Може да се жертва само този, който не е изгубил идеята за бъдеще! Затова Бенковски с пророческо самосъзнание дръзко изрича: „В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей“. Изрича го гордо, но не горделиво; изрича го като победител – не като победен; изрича го като бунтовник, сполучил в мисията си. Дори само заради Априлската буна стремежът ни към европейско припознаване не бива да ни смалява. Поне исторически нямаме основание да се чувстваме малоценни. Защото…: Европа, млада и непохитена, четеше своя рицарски роман, когато, във зора незазорена загина рицарят Иван-Шишман. Европа плачеше за Жулиета, Европа се прехласваше по Бах... А с вълчи вой в тракийските полета вървяха глутниците на Аллах. Когато обкръжена от слугини, тя тънеше в охолство и разкош, във Солун, на пазара за робини, гяурките вървяха пет – за грош. Когато тя строеше катедрали и замъци… във стария Балкан скърбяха тънки липови кавали и плачеха за Алтанлъ Стоян. Въздигаха се кървави калета, градени със отрязани глави. И всъщност си остана непревзета страната на хайдушките орли. А беше колкото калпак голяма, широка колкото следа от лъв, но се превърна в страшна вълча яма, покрита с кости и залята с кръв. Със кремъклийка пушка, с проста сопа, със камък и стрели от бучиниш, дедите ни завардиха Европа – и турците не стигнаха Париж! От Рим до Стокхолм, от Осло до Сидни, от Лондон до Санкт Петербург, духовните великани на онова време, будните умове на света разказват за нетърпимите мъки на нашия поробен народ, осмелил се да вдигне ръка против свирепия башибозук. На 29 август във в. „Льо Рапел“ е публикувана речта на Виктор Юго пред френския парламент по повод жестокостите, с които е удавено в кръв Априлското въстание: „Убива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един – целият свят…“. Сякаш кървави писма в защита на подложените на нечовешка сеч българи пишат и Скайлер, Макгахан, Достоевски, Тургенев, Оскар Уайлд… Баташкото население от 9000 само за няколко часа се стопява до 1300 души. Зверствата продължават и през май. Само за две седмици, до средата на месеца, башибозукът, низамите, редифът и черкезките отряди избиват 30 000 души, опожаряват 80 и разграбват 200 селища, в които тогава живеят 75 000 българи. Тъкмо тези кланета и подпалвачества карат Уилям Гладстоун да напише знаменитата си брошура „Българските ужаси и Източният въпрос…“, преиздадена после под заглавието „Уроци по клане…“. Уви, пръкват се и предатели (първият – още лед събранието на Оборище) и осуетяват избухването на бунта в повечето революционни окръзи. Една случка умива този срам от лицето ни. След Освобождението в Клисура идва комисия да определи кои от жителите трябва да получат пенсия за участието си във въстанието. Свикват общо събрание. На него една клисурка става и реква: „Аз не искам и не мога да ям от кръвта на моя мъж“. Така и други след нея… Всички единодушно гласуват да не получават пенсии за понесените жертви. Колцина днес бихме го сторили?! Какво сме днес, какви сме днес? Съизмерими ли сме със своите герои? Ето думите на кмета на Панагюрище Никола Белишки отпреди десетина години: „През лето 1876-о тук, в Панагюрище, … за тази свобода не се шепнело – за тази свобода тук, в Панагюрище, се пеело“. Варненският край има скромно участие в предосвобожденските борби на българите. Най-вече заради пъстрия етнически състав на тукашното население (турци, гърци, евреи и по-малко българи), но и защото Варна е град-крепост със силен гарнизон. На 20 март 1876 г. във Варна идва Тодор Твърдински (псевдоним на Тодор Велков), който изпраща на следващия ден писмо до Панайот Хитов. Твърдински се среща със стария хайдутин Пейо Буюклията в селото му Куюджук (днешно Дебрене, Добричко). Варненци получават помощ и от Стати Попов, който след разгрома на Червеноводската чета се укривал при Димитър Провадалиев. През града преминават и други революционери, дори Христо Ботйов с Иваница Данчев на връщане от Одеса и Цариград, където имали среща с граф Игнатиев. Активна дейност развива и свещеникът Калю Минев от с. Аврен. Във Варненско възнамерявали да се създаде чета от около 300 души, да вдигнат въстание в Добруджа, но погромът ги изпреварва… Независимо че този край не взема активно участие във въстаническите действия, жителите на околните села изживяват ужасите от разправата – грабежи, убийства, палежи на развилнели се банди от разбойници, башибозуци, черкези и татари. След Освобождението Варна става пристан на много поборници и опълченци. Тук се установяват съратниците на Ботйов Иван Драсов и Петър Енчев, участниците във въстанието Отон Иванов и Илия Мухлев, Ботйовите четници Иваница Данчев и Димитър Икономов. Във Варна живеят и умират още русенският деец Тодор Чунчулов и дъщерята на Баба Тонка Петрана Обретенова, ушила две априлски знамена, наричана „Българската сестра“ заради грижите, които полага за заловените и откарани в Русе Ботйови четници. Всички преселили се в града бунтовници намират тук своето препитание, участват в обществения живот на града и оставят своя диря. Един от тези съвременници е Отон Иванов – бележит поборник и революционер, сподвижник на Левски, дясната ръка на Бенковски, останал по чудо жив след погрома. Той закупува със собствени средства, монтира и поддържа Варненския градски часовник и така вгражда завинаги фамилията Отонови във Варненското време. *** Всяка свободна нация има своя изстрадана национална идея. Коренът на българската национала идея се храни и кълнѝ от почитта ни към пожертвалите се за родината. Поклон пред великото дело на априлци!