Завидната съдба на едно стихотворение,

Марияна ХРУЗА Бих го представила така: първо се влюбваш в думите му, после разбираш кой е. Пък и влюбеният лесно извиква любовта ти… Махмуд Даруиш. Стихотворението, което отново тревожи нощите ми, е от стихосбирката му „Един влюбен от Палестина“, видяла бял свят през 1966 г. Случилите се през последните години събития разкъртиха човещината ни. Обърнаха посоките ни, отнеха видимостта и външната ни опора. Оставиха ни на милостта на вътрешната ни светлина… Не случайно наричаме този изток близък. Изтерзани: земя и хора върху нея… Досягат ни, и не само като география. Говоря за отново пожертваната невинност. И се моля за нея. С опита да хвърля мост към красотата, към поезията, към миналото. Мисля, че човек трябва да прави това, което обича най-много, когато може да намали болката… … Беше през студентските ми години… Вечер на чуждестранните студенти в София. Излизат момчета с наболи бради, вече почти мъже… И запяват. Песен на ливанския изпълнител Марсел Халифа, по текст на палестинския поет Махмуд Даруиш. Пеят момчетата, свели поглед, пеят и плачат. Мъжки сълзи, открити… Без поза, смут… Или търсена споделеност… След време разбрах. Там, откъдето идваха и момчетата, и сълзите им, свободата бе просто метафора. И когато, привидно непристъпни, захващаха прочувствено-протяжна песен за родината или за майката, която им липсва, силата на присъствието им препълваше пространството. И те караше да ги чуеш със сърцето си… Макар и сама, останах до края. Колегите ми бяха на купон, празнуваха безгрижната си младост. Не ги виня. Тръгнах си разтърсена и донякъде объркана. Първоначалният шок от контраста между нашите два свята… Помня го ясно и до днес. А знаех обидно малко за тях… Да, това беше първата ми среща с палестинската култура и литература. Със стихотворението, посветено сякаш на всички майки, превърнало се в своеобразен химн, което – мира не видях, докато не ми го преведоха. За да опозная по-късно и обикна безрезервно поезията на палестинеца Махмуд Даруиш, поставила го в сърцето ми до ливанеца Халил Джубран… Моите левантийци. Левант, както ние му казваме… Или Шам, както те го наричат… Когато стара рана от тази неспокойна земя днес пак кърви, аз не мога да спра спомените от последвалото покъртително стоплящо общуване с тези хора, за красивата, несравнимата им привързаност към техните майки, сестри, любими… А на майките – към техните деца. И усилието ми да разгранича разума и глобалните причини за случващото се от фактите на политиката и всекидневното безумие, се пропуква… За да не съм умълчан съучастник, реших да сбъдна стара мечта. Нарекох я: поетична адаптация на буквалния превод на „майчиното стихотворение“. И минах през вътрешния си самосъд, докато се опитвах да заглуша думите на уважаваната и ценена не само от мен арабистка и преводачка Мая Ценова, че да не работиш с оригинал, особено ако е арабски, си е светотатство. Истинският превод, разкрива тя, е мания, себеотдаване, а и черен труд, познат само на този, който го е преживял… Ще разкрия накратко, какво преживях и аз… От моя, вече не съвсем кратък, поетичен „стаж“ зная, че поезия е това, което се губи при превода. На всичко отгоре, Мая Ценова вече беше превела впечатляващо въпросното стихотворение. Е, въпреки това, понечих… Няма да го нарека свещенодействие, словесна магия и прочее… Беше цялата палитра – от томлението до възторга, – присъща на тази невероятно изискана и ужасно безкомпромисна възрастна дама, наречена Поезия. Службата при която винаги е къртовски труд… Да, с блик вдъхновение… Та, стараех се хем на нея да угодя, хем да не предавам авторовия текст… Ту решавах, че съм приключила – хайде пак, отново и отново… Споделям с вас поредния, но не и последен, опит. Като се надявам, че силата и светлината на тази, изстрадана и от мен поезия ще докоснат истината… И ще донесат помирение. В земята на влъхвите. Ето и предисторията на оригинала… През 1965 г. Махмуд Даруиш е арестуван от представители на израелските окупационни власти затова, че рецитира стихотворение в Еврейския университет в Йерусалим, без да е получил разрешение… Докато е в затвора, на посещение при него идва майка му. Носи му хляб и кафе. Пазачите вземат хляба и разливат кафето на земята. След бурната ѝ реакция, ѝ позволяват да го види. Тя го прегръща и се разплаква… В спомените си по-късно той споделя, че в този момент се е почувствал като дете в прегръдките на майка си. И изпитвайки вина за това, което тя е трябвало да преживее заради него, той излива емоциите си в стихотворение, написано върху кутия с цигари… Липсва ми на мама хлябът Махмуд Даруиш Тъй липсва ми на мама хлябът… С кафето и с гальовния ѝ допир… Как само, ден след ден, детето в мен расте… Живота си обичам, че умра ли, сълзите мамини ще ме засрамят… И ако някога се върна, мамо, вземи ме за воал пред своите ресници… А костите ми загърли с трева, пречистена от белотата на петите ти. Със кичур от косите си – вържи ме! Или с конец… Към гънка на полите си… Аз бог бих станал, ако се докосна до бездната на твоето сърце… И остави ме, щом се върна, мамо, в огнището ти огревът да бъда. На покрива – въжето за пране… Че без молитвата за мен във твоя ден – пропадам, губя се… Старея… На детството звездите ми ще върнеш ли? С тях пътя си обратен да намеря… И споделя със непорасналите птичета препълненото ти с очакване гнездо…