Завоят на р. Черна, или кота 1050

Траян ДИМИТРОВ „Ако в миналото Караджата бе един, - тук всеки войник е повече от Караджата. Ако в миналото имаме само един Ботев, - тук всеки офицер е нещо повече от Ботев. Смъртта, която чертае границите на волен и мощен живот. Смъртта, в трагизма на която се заражда и откърмя радостта на нашата родина. Майки и деца! Ако в завоя на Черна имате мъртвец, утешете се и бъдете горди: светец сте погребали там!“ Подп. Ковлаков Няма място на Балканите, където да са се водили тъй продължително време толкова упорити боеве. Няма място в Македония, което е напоено с толкова много кръв. Стотици неприятелски пристъпи са сразени тук, хиляди вражи трупове са повалени по каменистите урви между двете колена на Черна. В боевете на завоя на р. Черна се пролива и не малко храбра българска кръв. Но тя не е пролята напразно. Завоят на тази река ще остане във военната история на България като плацдарм на толкова много битки, в които са дадени толкова много жертви, колкото почти през всички останали боеве в Македония. Ненапразно и ген. Жеков (Никола Тодоров Жеков (1865 – 1949) е министър на войната на България (1915). Български офицер, генерал от пехотата – главнокомандващ на действащата армия по време на участието на България в Първата световна война (1915 – 1918).) ще каже, че Черна ще остане символът на освобождението на Македония. И тази негова мисъл е напълно правдива, защото врагът наистина иска да направи от позицията си на завоя на Черна врата за своето ново настъпление в българските земи. Но тази врата му е затръшната от несломимата воля на българина за свобода. Делото на българския войник при Черна не е леко: върховни усилия, свръхчовешки героизъм и много скъпа кръв изкупват победата, но тъкмо затова тя е тъй велика. Името на Черна трябва да се споменава с благоговение, защото по каменистите чукари край реката българският войник се бори с четири врагове и ги победи! Българският периодичен печат също не остава безучастен към делото на Осми приморски полк и останалите български части, които проявяват свръхчовешки героизъм и себеотрицание: „… Сърцата на българските граждани се свиват от умиление пред геройските подвизи на нашите войници, които непоколебимо и твърдо устояват на бесния напор на неприятелските армии от три велики нации, които се нахвърлюват върху нашите вериги и все пак биват побеждавани. Речникът на никой жив език не е достатъчен, за да изрази великия подвиг на българската армия. Тази шепа великани нямат зад себе си военната слава на няколко столетия. Техните прадеди не са кръстосвали Европа в победоносни маршове. Четиридесет години ги дели само от едно дълго и тъмно робство през времето, когато враговете, радвайки се на пълна свобода, са трупали неизчерпаемите запаси от модерната и духовна култура. Но едно оръжие, всесилно и несъкрушимо блести в ръцете на българските легиони – беззаветната любов към отечеството и високото съзнание за идейната чистота на водената борба. Генерал Никола Жеков Не за безконтролното властвуване над океани и материци, не за съсипване на конкурентна индустрия, българските войници леят своята хубава и свята кръв, а за защита на родните предели, за свободата на поробените братя. Генерал Сарай не ще да победи тази армия от мъченици и герои. Напразни ще останат нечовешките усилия на неговите корпуси, по вятъра ще отидат изразходваните грамадни средства. Французи, англичани и руси ще се завърнат победени от един народ, когото не са познавали добре и са го малооценявали. И те ще научат от този народ великата истина, че борбата срещу правдата е борба срещу Бога, носяща само разочарования и нещастия…“ (в. „Заря“, бр. 1048 – 1917 г.) Четем още и в писмото на Ненчо Илиев: „Скалите в завоя на Черна станаха твърде скъпи за нас. Пурпурната кръв на падналите герои всякога ще блести с тъжовния прощален блясък на гаснещото слънце. Изобилно напоени с юнашка кръв и неми свидетели на дивните български подвизи, тия скали ще останат за вечни времена, като един величествен монумент, който ще разказва за легендарната твърдост и безпримерен хероизъм на българските титани… Един ден, когато ще се напише историята на тия знаменити боеве, светът ще остане поразен пред българския героизъм. При всяка неприятелска атака, офицери и войници заставаха стоически върху окървавените си позиции и с върховно себеотрицание посрещаха противника и… смъртта. Както едните, така и другите, като същински светци, умираха с една възвишена красота за България… В разгара на боевете има случаи, когато ранени офицери в едната ръка, превързват се набързо и вместо да напуснат огневата линия, излизат над окопите и съ здравата ръка хвърлят бомби срещу гъстите неприятелски вериги.“ Полковник Борис Дрангов като командир на Девети пехотен полк при местността Завоя на р. Черна. Приморци геройски удържат атаките на противника – до краят на военните действия никой враг не успява да превзема кота 1050. Но септември 1918 г. се оказва съдбоносен за развитието на войната. Съсредоточената многочислена вражеска артилерия, на 15 септември атакува българските позиции на Добро поле, разкъсва отбранителната линия, пробива отбраната и до вечерта Южният фронт е разбит. Дългата позиционна война изтощава до краен предел българските войници. Бойният дух е силно изтомен и при идването на вестта за пробива при Добри поле в една част се заражда идеята за бунт и търсенето на отговорност от виновниците в София. Български офицери, завоят на р. Черна, 1917 г. Но не са и редки случаите, при които благодарение на личния пример на офицерите, които продължават геройски да понасят несгодите, но и с близкото си общуване с войниците успяват да въздействат на съзнанието им трезво. По тази причина и духът на приморци не се огъва. Макар и да има редки случаи на неподчинение, в своята цялост полкът остава остава неразколебан.   Платена публикация по проект "ИЗДАВАНЕ НА АЛБУМ "ПРИМОРЦИ В БИТКИ!", финансиран от Община Варна чрез Фонд „Култура”