Зелда: жената, която Скот Фицджералд представял за безумна

Лилит МАЗИКИНА Скот Фицджералд давал на всекиго и на всички да разберат, че жена му не е на себе си. Особено на нея самата. Но снизходителността му се изпарила, когато Зелда сама написала книга. Той бил бесен: тя използвала дневниците си, а Фицджералд смятал, че само той самият има право на това. Да, Скот постоянно пишел книги по текстове на Зелда, понякога почти без да ги редактира. А тя при това била съвсем безправна. „Стори ми се, че на една от страниците разпознах откъс от мой стар дневник, онзи същия, който по най-загадъчен начин изчезна скоро след като се оженихме; а също няколко леко променени цитата от писма, които все още продължаваха да звучат като мои собствени“, написва в една статия за книгите на съпруга си Зелда. „Скот не написва нищо хубаво, докато не разбира, че Зелда е изперкала“, заявява в един свой текст Хемингуей. Зависимостта в творчеството на Скот Фицджералд от неговата жена била очевидна всекиму, който твърде близко се свързвал с тази двойка – но едва ли някой е предполагал, че тази зависимост напомня повече… банален плагиат. В края на краищата една жена до велик писател е просто муза, предназначена да го вдъхновява, нали така? Всички съвременни изследователи на нейните и неговите текстове, включително биографите на двамата, утвърждават, че при тях нещата са по-други. Зелда е за Скот е по-важен източник, нежели само някакво вдъхновение. Тя е източник на сюжетите, на тънките наблюдения и на не по-малко тънките описания на наблюдаваното. Зелда водела дневници. Тя била писателка дълго преди да излезе единственият й роман; тя публикувала разкази в списания – а дневникът от по-горе се отличава с литературните си качества. Бурният живот на Зелда, нейната общителност, нейната проницателност и наблюдателност придавали на записките й нещо, което ги правело повече от отчет за отминалия ден, и ги превръщало, от гледната точка на Фицджералд, в чернови за неговите романи. Да, той смятал, че тези текстове му принадлежат. На него те били по-нужни! Той вече бил знаменит писател, а тя? За какво й са? От тази позиция Скот публикувал като свои няколко нейни напълно оформени разказа. „СТАНА ЛИ ЗНАМЕНИТА, ЩЕ СЕ ОМЪЖА“ И Скот, и Зелда са твърде млади, когато тя му заявява това – в отговор на неговото твърдение, че има планове да се прослави в литературата и затова, ето, смело й предлага брак. Неговите романи ще ги изхранват, това заявява Скот и пред бащата на Зелда, съдията Сеър. Мистър Сеър само смънкал: „Момченцето на Зелда“. Те били по на едно-две десетилетия и не му се удавало да ги възприеме сериозно. А и самата Зелда нямало как да бъде сметната за сериозна дама. Тя се ражда ведно с новия век и не дочаква да превалят дивите двадесет, за да стане типичната волнодумка – свободолюбива, насмешлива, безразсъдна. Веднъж например тя с появила на плажа с бански костюм в телесен цвят: пълна илюзия за голота, пред която полицаите вдигнали ръце: кройката и дължината на банския били абсолютно прилични! А на плажа междупрочем извивали вратове мъже и момчета, руменели девойки, негодували жени, хихикали продавачите на разни дреболии. Не е за чудене, че Зелда имала малко приятелки (майките им били категорично против), но пък имала куп поклонници и около шестнайсетата си година, когато за първи път се появила пред баща си под ръка със Скот, зад гърба й имало наниз от много срещи – по-късно, в брака си Скот Фицджералд издигал този факт като оправдание на своите кръшкачески възгледи. Срещала се с мъже и през годината, когато Скот е в Ню Йорк, в преследване на литературна слава с първия си роман. Тя е на седемнадесет, а той на двадесет, когато се завръща с обещаната слава, за да заведе своята Зелда в града на вечеринките и големите пари, небостъргачите и нощните огньове… И там да се срамува от нея, провинциалката, помъкнала със себе си рокли с якички и всички онези специфични думички от Алабама. Впрочем Зелда бързо се ориентира и скоро се превръща в типична участничка в нюйоркските светски хроники: пиела на всички вечеринки, на които успявала да отиде, танцувала като луда (танците й се удавали лесно – тя и като дете се занимавала с балет), къпела се във фонтаните и блестяла в най-модните дрешки. Но и много пишела: разкази, писма, дневници.. Печатали разказите й в списания. Дневниците, както става ясно, също се публикували с цели откъси – само че никой не знаел, че са дневниците на Зелда. Сега това били гениални абзаци на Скот Фицджералд. По това време над писателката надвисва сянката на безумието. След като ражда дъщеря си Скоти, мъжът й още по-скъпернически й отделя внимание, и все повече – на други жени. На всичките й опити да поговорят я клейми като истеричка. Нервите на Зелда наистина се късали все повече: пренебрежението на мъжа й, алкохолът, може би и послеродовата депресия дават начало на биполярно афективно разстройство, при което периоди на потиснатост се редуват с периоди на неспирно приповдигнато, бойко, весело или гневно, настроение (циркулярна циклофрения – б.пр.). БЕЗУМНАТА ЗЕЛДА Някои смятат, че Зелда се пречупва заради Айседора Дънкан, знаменитата танцьорка, която Скот взел да ухажва. Когато той за пореден път флиртувал с нея пред очите на всички, Зелда нарочно паднала по стълбите – за да привлече внимание към себе си, за да я пожалят поне малко, за да… Просто така. После се върнала към балетните упражнения и работила като побъркана. Балерина от нея не се получило. Получил се нервен срив. В болницата на Зелда дават диагноза шизофрения. Хората, които изучават нейните текстове и живот, се съмняват, че тя е страдала тъкмо от тази болест – симптомите повече говорят за биполярно афективно разстройство с развита невроза. Но лекарите били уверени в правотата си: от гледна точка на диагностиката по онова време психиатрията е примитивна. Зелда получила славата на умопобъркана, а мъжът давал на всички да се разбере, че отдавна им го е казал … И ето нà… Той се превръща в нежен, загрижен, подкрепящ съпруг, води Зелда от клиника в клиника, плаща лечението й – и веднага флиртува с „мимоходни“ жени, което никак не подобрява състоянието на писателката. Между другото тя си оставала писателка – и болката си, както става обикновено, започва мигновено да превръща в творчество. Да засенчи Скот Фицджералд, който по това време е в зенита на славата си, не можело така просто. Зелда решава да експериментира със стила и написва роман в духа „модерн“: „Спаси ме, валс“. Този роман по-късно затвърждава славата й на безумка, толкова необичайно е написан и композиран. Издателството го сметнало за… макар и небезинтересен, за текст в още суров вид, и го върнала за литературна дообработка… на Скот, а не на Зелда. Като вижда, че в книгата са описани онези епизоди от дневника на жена му, който той току-що е вложил в романа си „Нежна е нощта“, Скот изпада в ярост. Разразява се истински скандал. По-късно той обяснява това с факта, че в романа на съпругата му има твърде много от личния им живот – но същото може да се каже и за неговия роман (по същите причини). Да не върне ръкописа на издателството обаче, вече няма как. „Спаси ме, валс“ вижда бял свят. По това време фамилията отдавна живее във Франция. Като пуска веднага след романа на жена си „Нежна е нощта“, Скот заминава за Америка. Там става сценарист в Холивуд и си намира нова любов(ница) – жена, която няма вероломно да използва свои текстове, за да публикува също романи - журналистката Шейла Греъм. Зелда той настанява в клиника в Северна Каролина. Дори когато излиза от там, тя задълго се отказва от писането – до смъртта на Скот. Едва тогава Зелда се захваща за нов роман. Но следваща книга така и не излиза. Когато в клиниката избухва пожар, Зелда тъкмо е заключена в една стая в очакване на електрошокова терапия. Дали е била забравена, или изобщо не са помислили за нея, докато бягали от сградата, но тя изгаря жива. На четиридесет и осем години. Превод: Г. ВЕНИН